Дарение от наследниците на скулптора Христо Йорданов за 104-та годишнина на Варненския театър

СЪБИТИЕТО

Артистичното семейство на художничката Калия Йорданова и скулптора проф. Пламен Братанов, наследници на скулптора Христо Йорданов, даряват на Варненския драматичен театър, по повод неговата 104-та годишнина, 4 скулптурни портрета на големите актьори от варненската сцена на миналия век Христо Динев, Венета Славчева, Георги Громов и Идеал Петров. Творбите на Христо Йорданов са реставрирани и подготвени за експонация от проф. Братанов. Дарението ще бъде огласено от сцената на рождения ден на театъра 12 март, а в Световния ден на театъра 27 март скулптурните портрети ще бъдат изложени със специална церемония на Сцена Филиал, някогашната Зала "Съединение", където Христо Динев, Венета Славчева, Георги Громов и Идеал Петров са извървели забележителния си творчески път и са оставили ярка следа в културната история на Варна.

ХРИСТО ДИНЕВ

(15.10.1900, Пътеле - 21.02.1977, Варна)

Христо Динев е едно от големите имена на Варненския театър, създал забележителни роли в театъра и киното. Предал любовта си към театъра на дъщерята Катя Динева и внучката Юлияна Чернева, той влиза в културната история на Варна и като родоначалник на три театрални поколения.

Христо Динев е роден в село Пътеле, Леринско, в тогавашната Османската империя, той напуска родното място, което след Балканските войни остава в пределите на Гърция, и емигрира в България. Първата му среща с театъра е в „Оперно-драматичната дружба“ (1919) във Варна, където го забелязва основоположникът на Варненския театър Стоян Бъчваров. Като един от водещите актьори на първата театрална трупа във Варна (1921-1926), Христо Динев бързо развива стремителна кариера. Освен във Варна, играе в Пловдив, Русе, Бургас, Сатиричния театър в София. След освобождението на по-голямата част от Вардарска Македония участва в българския театър в Скопие (1942-1943), а като актьор в Студията за игрални филми в София (1952-1957) се снима в редица филми.

Сред забележителните му превъплъщения на варненската театрална сцена са Федя Протасов в „Живият труп“ от Л. Н. Толстой, Лаерт в „Хамлет“ от Уилям Шекспир, Фигаро в „Сватбата на Фигаро“ от Пиер дьо Бомарше, Странджата от „Хъшове“ на Иван Вазов, Златил от „Боряна“ на Йордан Йовков, Вилхелм Тел от едноименната пиеса на Фридрих Шилер, Гунчо Митин от „Албена“ на Йордан Йовков.

В богатата филмова и телевизионна биография на Христо Динев заслужават да бъдат отбелязани „Вечен календар“, „На всеки километър“, „Демонът на империята“, „Бягство в Ропотамо“, „На живот и смърт“ и др. Любопитна подробност от младите му театрални години са списваните от него с чувство за хумор колажи и стенвестници. С хумористични разкази сътрудничи на списание „Българан“, пише и театралните мемоари „Пътешествие по суша и море“. Улица във Варна е назована с името на Христо Динев.

ВЕНЕТА СЛАВЧЕВА

(20.09.1907, Русе – 15.03.1980, Варна)

Венета Славчева е една от ярките актриси на Варненския театър в продължение на няколко десетилетия. Завършва гимназия в родния си град Русе, посещава драматичната школа на Николай Масалитинов и учи оперно пеене при Иван Вульпе. Спечелва конкурс за Софийската опера и започва творческата си кариера като хористка, но впоследствие се посвещава на театралното изкуство. Играе в Русенския общински театър, пътуващите театри "Мара Тотева", „Нов свят" и Софийския пътуващ театър, за да се установи постоянно във Варна. От 1939 г. до края на творческата си кариера изгражда на сцената на Варненския театър редица главни роли, сред които Виола и Себастиян в „Дванадесета нощ“ от Уилям Шекспир, Г-жа Супо във „Виденията на Симона Машар“ от Бертолт Брехт, Васа Железнова във „Васа Железнова“ от Максим Горки, Толгонай в „Майка земя“ от Чингиз Айтматов, Кака Гинка“ в „Под игото“ от Иван Вазов, Малама във „Вампир“ от Антон Страшимиров, Злата в „Криворазбраната цивилизация“ от Добри Войников, Масларска в „Златната мина“ от Ст. Л. Костов, Икономката в „Осем жени“ от Робер Тома, Костанда в „Свекърва“ от Антон Страшимиров и др.

Във Варна Венета Славчева среща любовта на живота си Любомир Владков – поет, драматург, краевед и изследовател на театралното минало. Силната връзка между двамата, ролите и въздействието на обаятелната актриса върху публиката Любомир Владков описва в „Шепа от живота – книга за мен и Венета Славчева“. Другата му книга „Театрална Варна – минало и настояще“ остава и до днес едно от най-значимите свидетелства за културната история на града.

ГЕОРГИ ГРОМОВ

(27.07.1895, Варна – 04.09.1966, Варна)

Георги Громов е бележит актьор и режисьор от първото варненско театрално поколение.

Възпитаник на Мъжката гимназия, участник в Първата световна война, той прохожда, като много други млади и амбициозни таланти, в известната варненска Оперетно-драматична дружба (1919). Любовта към театралното изкуство го отвежда във виенския Бургтеатър при професорите Кестранек и Арнд. С прецизната сценична подготовка от прочутата виенска школа се завръща в България. Играе в „Театър Студия” с режисьор Исак Даниел, след това за кратко е в състава на Народния театър, основава Камерен театър във Варна (1924), събира сценичен опит в Русе, Пловдив, Плевен, Бургас, Скопие, организира Пътуващ театър. Работи, заедно със своята спътница в живота и на сцената Евгения Громова, във Варненския театър (1932-1933, 1936-1937, 1946-1947), където се изявява и като режисьор.

Над 200 са пресъздадените от него персонажи от класическата, съвременната и българската драматургия. Сред значимите му роли на варненска сцена са Хамлет в „Хамлет“ от Уилям Шекспир, Маркиз Поза в „Дон Карлос“ от Фридрих Шилер, Порфирий Петрович в „Престъпление и наказание“ от Фьодор Достоевски, Карл Моор в „Разбойници“ от Фридирх Шилер, Динко във „Вампир“ от Антон Страшимиров и др. За Варненския театър поставя „Иванко“ от Васил Друмев, „Свекърва“от Антон Страшимиров, „Любов“ от Орлин Василев и „Брак по неволя“ от Молиер.

След варненския период Георги Громов продължава творческия си път в София, като режисьор в радиотеатъра и като филмов актьор.

Георги Громов завещава на Съюза на артистите в България апартамента си в София за театрална библиотека. Днес богатият фонд на библиотеката, която съхранява пиеси на български език (преводни и на български автори), теоретична литература на български, английски, френски, немски, испански и други езици, както и ценни антикварни текстове, е в процес на дигитализация.

ИДЕАЛ ПЕТРОВ

(18.05.1899, Варна – 20.09.1983, Варна)

Идеал Петров (артистичен псевдоним на Идеал Христов) е един от най-популярните актьори на Варненския театър, изиграл над 400 роли на българската театрална сцена, дядо на известния кларинетист Росен Идеалов.

Буйният младеж бягал от пастрока си, бунтувал се срещу порядките в казармата, едва се разминал с доживотна присъда, качил се нелегално на турски кораб, за да търси късмета си в Одеса. Накрая се завърнал във Варна и поел по пътя на театралното изкуство. Първите му актьорски изяви са свързани с Оперетно-драматичната дружба (1919). Заедно със съученика си – бъдещия диригент Асен Найденов, подготвя самодейни спектакли, за да изкарва прехраната си. При откриването на любителския театър "Пробуда" начинаещият артист е играл редом с именития Стоян Бъчваров, от когото се учел на театрално майсторство. Опит черпел и от друга театрална легенда - Кръстю Сарафов, с когото също се срещал на сцената. Играе в пътуващия „Популярен театър“ на Г. Донев, „Български художествен театър“ на М. Македонски, Театър „Комедия“ на Ст. Бъчваров, градските театри на Хасково, Плевен и Пловдив, Русенски общински театър, Плевенски областен театър, Скопски народен театър, Бургаски народен театър.

Творческата кариера на Идеал Петров е свързана основно с театъра в родния му град Варна (1922-1923, 1927-1928, 1932-1935, 1948-1966), на чиято сцена той създава плеяда запомнящи се както драматични, така и комични образи. Сред тях са: Чорбаджи Марко в „Под игото“ от Иван Вазов, Градоначалникът в „Ревизор“ от Н. В. Гогол, Тартюф в „Тартюф“ от Молиер, Фалстаф във „Веселите уиндзорки“ от Уилям Шекспир, Живота Цвийович в „Д-р“ от Бранислав Нушич, Големанов в „Големанов“ от Ст. Л. Костов и др. С актрисата Роска Петрова, с която споделяли дългогодишен щастлив брак, често се превъплъщавали в съпрузи и на сцената.

Дали в театъра или в живота, винаги общителен, открит и непосредствен, Идеал Петров намирал път към сърцата на хората и тъкмо тези негови качества станали причина името му в разговорния език на 60-те години да се превърне в нарицателно. На въпроса „Как си?“ отговорът, придружаван с усмивка, бил „Идеал Петров“. В памет на големия артист улица във Варна носи името му.