Общество
Религия с или без Бога или религия с или без ученици
Три модела за предмета "Религия" в средното ни училище
Засега има три възможни основни модела за преподаването на предмета „Религия” в средното ни училище. Първият е Синодалният, т.нар. преобладаващ общообразователен демократичен модел (ПОДЕМ) на вероизповеден (конфесионален) принцип, какъвто има в близо 20 страни от ЕС. Вторият е Концепцията на Обществения съвет с председател проф. Георги Бакалов, според която предметът е общообразователен, неконфесионален, съгласно сега действащия Закон за народната просвета. И третият е нещо средно – да бъдат приети и двата проекта, макар и в различна употреба. Синодалният проект да бъде признат за основен под името „Религия”, разделно изучавана от различните вероизповедания, а проектът на ОС да бъде разработен като неконфесионална алтернатива под името „Религиознание”.
И само при тези скромни три предложения се разрази страхотна дискусионна буря в общественото и медийното пространство. Колкото са хората, толкова са и мненията, което според проф. Бакалов се дължи на характерния за българина индивидуализъм, винаги обаче бил в ущърб на националните ни и обществените интереси. Припомняйки мисълта на Августин Блажени, че „в безспорните неща трябва да господства единството”, професорът не скри своето неудовлетворение от все по-истерично дебатирания въпрос за религиозното възпитание на подрастващите. Подобно е и усещането за дълбоко огорчение на много други хора, които не са индиферентни към този проблем. Дано тези мнения не останат глас в пустиня, защото повечето от тях имат своите основания, макар и изказани с доста голяма доза нетърпимост и заядливост. И дано бъдат взети предвид, преди още да се вземат категорични решения, защото нали не е все едно какво искат родителите и близките на учениците.
Особено искрени и емоционални са изразените становища за предмета „Религия” в някои интернет сайтове, като „Семейство, образование и свобода на религията”, като „Семейство за всеки”. Повечето от тях казват, че религията и вярата не се учи в училище, че тя е много лично вътрешно преживяване между Твореца и творението, затова не може да бъде задължително. Дори един богослов има съмнение в качеството на днешната християнска вяра, като казва, че тя е форма, повече близка до традицията, преданието, на езичеството, отколкото до същността на християнството. Други смятат, че е наивно да се очаква 30-60 часа религия годишно с 25-30 деца едновременно да извисят особено морала на учениците, обсебени от изкушенията на пазарното общество, „дори и сам папата да води тези часове”.
Притесненията на много родители идват и от това, че няма достатъчно подготвени кадри, които могат непредубедено да изтъкват силните и общите страни на различните вероизповедания, че винаги има риск от преднамерени тълкувания в полза на „своето” и в ущърб на „чуждото”. А небезизвестната възпитаничка на Георги Лозанов Аве Иванова отива още по-далеч, като казва, че не би оставила детето си в несигурни ръце, дори самата тя не иска да му втълпява готови формули на боготърсачество, а предпочита да го наблюдава с радост и подкрепа в неговото самостоятелно търсене. Аз съм само съсъд на това дете, казва тя, и нямам право да надничам в най-дълбокия му интимитет.
Повече от неправомерно и нетърпимо е, продължава тя, да се стоварва всяка „зла сила” върху и без това крехките плещи на училището. То не е бърза помощ. Нито пък трябва да е фуния, през която се впръсква цялата фактология на света и при това изпълнена с много баластна информация. Тя и затова не се задържа особено, а бърза да изтече натам, откъдето е дошла.Точно заради това училището се използва от учениците предимно за място за общуване, за споделяне на прекалената им самота. Но, ако училището само учеше децата как да учат, как да използват мозъците си, убедено твърди тя, без да се мъчи да индоктринира мирогледни и духовни „истини”, които винаги са били неизбежно субективни, сега нямаше да им е така апатично учението. И децата ни щяха да могат да подлагат знанията на сравнение, на съмнение, на анализ, да търсят връзките, да виждат нещата в контекст, да търсят алтернативите, да не запаметяват и възпроизвеждат, а да проблематизират и творят. Но такова знание е функция не на определен предмет, пък бил той и „Религия”, и на определено съдържание, а на личността на учителя.
Аз не си позволявам да врека детето си на определена вяра, как тогава някой друг ще има такава претенция. Не мисля да го позволя, казва Аве Иванова. Пък се вижда от статистиката, че и отливът от записаните да изучават религия по желание е голям и расте прогресивно, най-вече поради формалността на нейното преподаване и излишното натоварване. И, ако изобщо се намери път за реални духовни практики, то те трябва да нямат нищо общо с насилието, формалността, печалбарството и лъжата, смята Иванова.
А статистиката наистина е обезкуражаваща. Признава го и проф. Г. Бакалов, който казва, че в изминалите десет години от близо един милион учащи, часовете по „Религия” са се посещавали не повече от 16 хил. ученици, а в момента броят им е спаднал до 14 хил., което прави 1,4%.
Тогава за какво е целият дебат? Докато някои умуват дали да се преподава религия „с или без Бога”, може и да няма пред кого да се реализира едното от двете решения.
И само при тези скромни три предложения се разрази страхотна дискусионна буря в общественото и медийното пространство. Колкото са хората, толкова са и мненията, което според проф. Бакалов се дължи на характерния за българина индивидуализъм, винаги обаче бил в ущърб на националните ни и обществените интереси. Припомняйки мисълта на Августин Блажени, че „в безспорните неща трябва да господства единството”, професорът не скри своето неудовлетворение от все по-истерично дебатирания въпрос за религиозното възпитание на подрастващите. Подобно е и усещането за дълбоко огорчение на много други хора, които не са индиферентни към този проблем. Дано тези мнения не останат глас в пустиня, защото повечето от тях имат своите основания, макар и изказани с доста голяма доза нетърпимост и заядливост. И дано бъдат взети предвид, преди още да се вземат категорични решения, защото нали не е все едно какво искат родителите и близките на учениците.
Особено искрени и емоционални са изразените становища за предмета „Религия” в някои интернет сайтове, като „Семейство, образование и свобода на религията”, като „Семейство за всеки”. Повечето от тях казват, че религията и вярата не се учи в училище, че тя е много лично вътрешно преживяване между Твореца и творението, затова не може да бъде задължително. Дори един богослов има съмнение в качеството на днешната християнска вяра, като казва, че тя е форма, повече близка до традицията, преданието, на езичеството, отколкото до същността на християнството. Други смятат, че е наивно да се очаква 30-60 часа религия годишно с 25-30 деца едновременно да извисят особено морала на учениците, обсебени от изкушенията на пазарното общество, „дори и сам папата да води тези часове”.
Притесненията на много родители идват и от това, че няма достатъчно подготвени кадри, които могат непредубедено да изтъкват силните и общите страни на различните вероизповедания, че винаги има риск от преднамерени тълкувания в полза на „своето” и в ущърб на „чуждото”. А небезизвестната възпитаничка на Георги Лозанов Аве Иванова отива още по-далеч, като казва, че не би оставила детето си в несигурни ръце, дори самата тя не иска да му втълпява готови формули на боготърсачество, а предпочита да го наблюдава с радост и подкрепа в неговото самостоятелно търсене. Аз съм само съсъд на това дете, казва тя, и нямам право да надничам в най-дълбокия му интимитет.
Повече от неправомерно и нетърпимо е, продължава тя, да се стоварва всяка „зла сила” върху и без това крехките плещи на училището. То не е бърза помощ. Нито пък трябва да е фуния, през която се впръсква цялата фактология на света и при това изпълнена с много баластна информация. Тя и затова не се задържа особено, а бърза да изтече натам, откъдето е дошла.Точно заради това училището се използва от учениците предимно за място за общуване, за споделяне на прекалената им самота. Но, ако училището само учеше децата как да учат, как да използват мозъците си, убедено твърди тя, без да се мъчи да индоктринира мирогледни и духовни „истини”, които винаги са били неизбежно субективни, сега нямаше да им е така апатично учението. И децата ни щяха да могат да подлагат знанията на сравнение, на съмнение, на анализ, да търсят връзките, да виждат нещата в контекст, да търсят алтернативите, да не запаметяват и възпроизвеждат, а да проблематизират и творят. Но такова знание е функция не на определен предмет, пък бил той и „Религия”, и на определено съдържание, а на личността на учителя.
Аз не си позволявам да врека детето си на определена вяра, как тогава някой друг ще има такава претенция. Не мисля да го позволя, казва Аве Иванова. Пък се вижда от статистиката, че и отливът от записаните да изучават религия по желание е голям и расте прогресивно, най-вече поради формалността на нейното преподаване и излишното натоварване. И, ако изобщо се намери път за реални духовни практики, то те трябва да нямат нищо общо с насилието, формалността, печалбарството и лъжата, смята Иванова.
А статистиката наистина е обезкуражаваща. Признава го и проф. Г. Бакалов, който казва, че в изминалите десет години от близо един милион учащи, часовете по „Религия” са се посещавали не повече от 16 хил. ученици, а в момента броят им е спаднал до 14 хил., което прави 1,4%.
Тогава за какво е целият дебат? Докато някои умуват дали да се преподава религия „с или без Бога”, може и да няма пред кого да се реализира едното от двете решения.
Автор:
Лияна Фероли
Публикация:
14.03.2008 г. 17:26
Посетено:
1067
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/18/news/5464-religiya-s-ili-bez-boga-ili-religiya-s-ili-bez-uchenitsi