Софийската филхармония и Националният филхармоничен хор представят "Реквием" Джузепе Верди

 

Верди пише “Реквием” на своя характерен, чувствен, горещ, контрастен и конкретен език, както в най-ярките му оперни опуси. Седемте части на произведението изразяват океан от чувства – от гневен протест и дълбоко страдание до страстна мечта и надежда за свобода и щастие. Реквиемната меса се изпълнява от четирима солисти, хор и оркестър, които композиторът съчетава по гениален начин.

 

От създаването си до днес буди въпроса доколко тази творба се вписва в църковната литургична сакралност. Действително, макар и написан върху традиционния латински текст, във формата и каноните на католическата заупокойна меса, Реквиемът носи необичайна, „оперна изразност“. Наситената с непосредствена емоционалност, богато разгърнатите солови вокални линии, импозантните хорови платна, сгъстената драматика и ярки контрасти между отделните „сцени“ се доближават до музикалната образност на създадената малко по-рано „Аида”, а в Lacrimosa композиторът въвежда в преработен вид дуета Qui me rendra ce mort? Ô funèbres abîmes! от ІV действие на „Дон Карлос”.

 

Защо авторът на десетките опуси в най-светския жанр – операта – се е обърнал по това време към сферата на духовната музика (чак в последните си години той оформя в цикъла Quattro pezzi sacri четири подобни творби – Ave Maria, Stabat Mater, Laudi alla Vergine Maria и Te Deum)? В края на 60-те и началото на 70-те на години на XIX век, един след друг умират баща му, неговият патрон Антонио Бареци (баща на първата му съпруга Маргерита), близкият му приятел и либретист Франческо Пиаве, Джоакино Росини и Алесандро Мандзони. След смъртта на Росини през 1868, Верди замисля да се създаде Реквием в негова памет от дванадесет най-известни за времето композитори, като по жребий на него се пада да напише частта Libera me. Реквиемът трябвало да прозвучи на 13 ноември 1869, на годишнина от смъртта на Росини, но премиерата била отменена и тази Messa per Rossini останала неизпълнена до 1988, когато хоровият диригент Хелмут Рилинг я представя в Щутгарт.

 

Но смъртта на дълбоко уважавания от Верди писател Александро Мандзони през 1873 отново събужда желанието на композитора да създаде Реквием. Той завършва творбата на 10 април 1874 и тя е изпълнена на 22 май 1874 в катедралата „Сан Марко” в Милано на първата годишнина от смъртта на Мандзони (често наричат творбата „Мандзони – Реквием”). Под диригентството на автора в премиерното изпълнение участват прочути певци – сопраното Тереза Щолц, мецосопраното Мария Валдман, тенорът Джузепе Копини и басът Ормондо Маини, които през 1872 са били солисти в централните партии в „Аида” при европейското представяне на операта. Три дни след премиерата, на 25 май, Реквиемът е изпълнен в Миланската Скала с огромен успех. През следващата 1875 звучи под палката на Верди в Париж (седем пъти на сцената на Opéra- Comique), Лондон (в Royal Albert Hall), Виена, Мюнхен, Петербург, а във Венеция е представен със специално изработен декор в стила на старовизантийските църкви.

 

По-късно за известно време е сякаш забравен, но интересът към творбата отново се възражда след 30-те години на миналия век, когато Артуро Тосканини прави и първият й запис с ВВС – Лондон, и става неизменна част от съвременния репертоар на всички големи хорови състави и оркестри по света. Голям почитател на Реквиема е бил Джордж Бърнард Шоу, завещал Libera me да звучи на неговото погребение. През 1943-1944 творбата е била изпълнявана 16 пъти от музикантите затворници в лагера Терезин под диригентството на Рафаел Шехтер и от 1990 редовно звучи там в тяхна памет.