„Главната улица” на Гриша Трифонов

◊ СЪБИТИЕТО

На 20 юли 2006 г. от 21.00 ч. в пиано бар „Джокер” в хотел „Черно море” – Варна (на мецанина), ще се състои варненската премиера на музикалния албум „Главната улица” на Гриша Трифонов. Авторът ще прочете на присъстващите ценители и свои стихове. От негово име изпращам любезната му покана към вас да присъствате на музикално-поетичната вечер.  Добре дошли, защото:

И само с тъжните не можем нищо да си кажем -
те знаят песента ми по-добре от мене даже...
Но зрее благата сълза, която ще ни свети,
китарата - в небето!

Гриша Трифонов

◊ ЗА АВТОРА

Гриша Трифонов е роден в гр. Харманли на 20 септември 1955 г. Поет, бард, журналист, основоположник на ежегодните сбирки на поетите с китари "Поетични струни" в родния му град Харманли. Неговата стихосбирка „Докато проговори камъкът" печели първа награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет" през 1988 г. Следват поетичните книги "Градовете, където не сме" (1999 г.), "Есени" (2000 г.), „По есенните улици на лятото” (2005 г.). Член е на Съюза на българските писатели и на Литературната академия „Южна пролет”. Пише текстове и музика за редица известни български изпълнители и групи. Автор е на музиката на химна на Мадара – всеки, който посещава Мадарските скали, бива посрещан с него.


◊ ЗА АЛБУМА

“Главната улица” е дългоочакваният му албум, който се появи на музикалния пазар в началото на юни тази година. 10-те песни в него са по музика и в изпълнение на Гриша Трифонов, и по стихове на: Валери Станков (”Главната улица”), Павел Матев (”Имя твое”), Виктор Самуилов, Калин Донков (”Кафенето под кестена”, „Сълза”, „Прашинката любов”), Биньо Иванов („Котка в шапката”), Иван Вълев (”Лятото”), Тодор Чонов (”Опасен като динамит”), Александър Томов (”Стара, скандална любов”), Васил Сотиров („Лъвов мост”).

◊ РОЗМАРИ СТАТЕЛОВА ЗА БАРДА И ЗА ХАРМАНЛИ

Има една триада: Харманли – Гриша Трифонов - поезия. Животът си се движи напред и назад по нея и си прави каквото си ще. Но веднъж годишно трите елемента зазвучават в акорд като струни на някакъв триструнен инструмент. Тогава към града-герой (двусловът ми е наследство от Владо Левков, светла му памет!) се отправят известно количество хора, автори и/или поклонници на написаната, прочетена и/или изпята поезия. По парадоксалния начин, по който тъкмо хората на умното и/или шантаво слово понякога раждат литературен кич, те нарекоха навремето сбирката “Поетични струни”, а себе си “поети/поетеси с китара”. Естествено, веднага започнаха да се подиграват и обиграват формулировките, измисляйки по-поносимото ПоКи (от “поети с китара”). Аз пък наричам за себе си събитието просто “Харманли”, където първата вечер е като джоб към втората, която се счита за същинската. За какво служи вечерта-джоб? Според Гришата, за да се напият, които ще се напиват и след това да си отспят. Не че на същинската вечер не се пие, но да не е стръвно и да не се превръща от средство в цел. Щото основното тук е срещата с покитата-приятели, което в случая означава надприказване, надсмиване, надпяване, надбабаитстване и пр.

“Харманли” не е фестивал, а ритуална среща, която протича в цикличното време на фолклорния човек. Основното - но не единствено - като тема е “Помниш ли, когато...”. И понеже критикът у мен така и не ще да умре - въпреки невъзможността за изява при тая днешна преса с нейните “приоритети” - по навик се заслушах “концертно” в протичането на празника, вместо да му се отдам. Седиш ли обаче дистанциран, ти все едно не го виждаш, ни чуваш и почваш да скучаеш, питайки “ама защо сега четат стихове тия (неинтересните), вместо ония (талантливите)?” Всъщност, “Харманли” е всичко, той е една синкретика, в него трябва да си, а не да го гледаш като шоу. Така че аз там май вече няма да ходя; моето участие в ролята на “обичаната от всички Розмари” (мил анонс на барда Краси Йорданов при появата ми в клуба, който някога дисидентстваше в “Ален мак” с куплетните си “Разговор с Тангра...”, а днес е издал стихосбирката “Лунясвам”) свърши.

Какво все пак запомних, откроих, проумях? Запомних фойерверките: безумно смешните и хапливи куплети на Гинчо Павлов, високо извисената изява на (и около) Гриша Трифонов (честван като “звезда за очите ни”), умното-остроумно слово на Асен Сираков, мощната музикантска изява на Пламен Ставрев, светилото на Бургас, още по-мощната изява на Асен Масларски поради подкрепата на Масларски-син (възмъжаващият Борко!), поетично-нежният сред всички тия “грубияни” Валери Станков, езотеричните песни на появилата се от своята далечна Силистра Маргарита Друмева (Боже, какво става с тази държава, Силистра обезлюдява, няма какво да се работи - и яде...). Запомних още не, ами преливам от неизтощимото, безкрайно, искрометно дрънкане на Христо Карастоянов околовръст. Това - звездите. И веднага до тях Краси Йорданов, Невен Кидеров, поетът-дърводелец, младият Иво Георгиев от Кърджали, многообещаващ и бързо авансиращ, Роберт Леви, разбира се, Пламен Александров... Забелязах, че “Харманли” расте: нявгаж бяха група, сега са може би стотици. Забелязах, че младите стават повече от “старите” и че пеят и четат, каквото и колкото си искат. Просто си я има, сама-саменичка, една “воля за Харманли”.