"Лучия ди Ламермур" - неведомата граница между любовта и лудостта

◊ СЪБИТИЕТО

На 24 и 27 февруари 2017 г. варненската публика аплодира предпремиерните спектакли на „Лучия ди Ламермур” от Доницети, режисьорски прочит на Огнян Драганов, диригент Вилиана Вълчева, сценография Димо Костадинов, костюми Салваторе Русо – Италия.

Солисти: Ирина Жекова, Илина Михайлова и Мария Павлова (Лучия), Пламен Димитров и Свилен Николов (Енрико), Арсений Арсов и Михаил Михайлов (Едгардо), Евгений Станимиров и Гео Чобанов (Раймодно), Бойка Василева (Алиса), Пламен Долапчиев (Нормано), Христо Ганевски (Артуро). Ролите са дебютни за солистите, с изключение на Арсений Арсов.

Участват оркестър на Държавна опера Варна с концертмайстор Красимир Щерев, хор с диригент Стефан Бояджиев и балет на Държавна опера Варна с балетен педагог Светлана Тоншева, възпитаници на Варненската детско-юношеска опера с худ. ръководител Ганчо Ганчев.

◊ ПОСТАНОВКАТА

Режисьорът Огнян Драганов

Оперният шедьовър „Лучия ди Ламермур“ на Гаетано Доницети е заглавие, забулено с мистика и красота - красиво пеене, красива музика... В тази постановка добавяме и красиви сценография и костюми – дело на Салваторе Русо, дългогодишен художник на Римската опера и на Димо Костадинов, сценограф на Държавна опера Стара Загора. На сцената оживява любовта в една вълнуваща оперна история. Любовта, заключена в душата на едно младо момиче. Любов, която всички възприемат като лудост. В постановката ще видим алегорични моменти, костюми – класически и фантастични, хора и видения... Светът на „Лучия ди Ламермур“ е свят на полярности и красота. Противопоставяне между онова, което човек е принуден да прави тук, долу, на земята - и това, което очаква да получи от oнзи, по-добрия свят...

Ирина Жекова – Лучия ди Ламермур

Дебютът ми в „Лучия ди Ламермур” е 21-ва роля в моя репертоар. Партията на Лучия е изключително красива и отговорна във вокално и артистично отношение. По време на операта това младо момиче преминава през различни състояния, които трябва да се преживеят и покажат чрез гласа. Лучия е искрено влюбена в своя Едгардо, но заради отколешната вражда между двата благороднически рода и политическата конюнктура брат й я принуждава да се омъжи за друг. Врекла се във вечна любов на Едгардо, тя не може да преживее разбитите си мечти и в първата брачна нощ убива съпруга си.

Технически трудна, партията е написана в голям диапазон, който обхваща повече от две октави. В прочутата ария на полудяването трудността произлиза от бързия преход между лирични, драматични и колоратурни моменти. Изисква се огромна подготовка и майсторство да го направиш.

Илина Михайлова – Лучия ди Ламермур

Досега съм пяла в няколко опери на Доницети, като „Любовен еликсир”, „Дон Паскуале”, „Дъщерята на полка”, но „Лучия ди Ламермур” е нещо съвсем различно. Лучия е изключително драматичен и многопластов персонаж, който Доницети пресъздава с много сложна във вокално и психологическо отношение партия. Композиторът насища музиката с ефирни колоратури и екстремни височини, които се редуват с плътни лирични или драматични моменти. Фразите са дълги и самата партия е обемна. За това може да се съди дори само от факта, че Лучия се появява на сцената още в увертюрата и не излиза до края на представлението.

В режисьорското си решение Огнян Драганов акцентира най-вече върху въображаемия свят, в който изпада Лучия. Невинно младо момиче, което мечтае за любов, но не я получава от семейството и близките си, тя загърбва реалността и потъва в своя собствена вселена. Там духове танцуват около нея, там й се привижда любимият Едгардо на бял кон, единствено там Лучия е щастлива.

В търсене на филмово внушение, действието прелива от кадър в кадър, не без помощта на въртящата се сцена и съвременните технологии, които непрекъснато засилват напрежението. За разлика от някои други версии, тук не е спестено дори убийството, което в заслепението си Лучия извършва. Логично изведена като концепция, „Лучия ди Ламермур” на Огнян Драганов е една зрелищна постановка за онази неведома и толкова трудно уловима граница между любовта и лудостта.

Aрсений Арсов - Едгардо

Преди 31 години дебютирах в „Лучия ди Ламермур” в същата роля. Участвал съм общо в 5 постановки на операта във Варна, София и Бургас. Да изпълнявам партията на Едгардо за мен е щастие и изпитание, защото времето е безпощадно. Това е върхът на белкантото, който изисква тенор с много големи технически възможности и най-вече безапелационното владеене на висок регистър. Доницети е композирал каденци за лежерен тенор, съдържащи тонове от сопрановия и колоратурно-сопрановия регистър - ми на трета октава от края на любовния дует в първо действие, както и до диез във финалната предсмъртна ария на Едгардо. Музикалното внушение обрисува героя като рицар с драматично мъжествено присъствие. Сюжетът за двамата млади влюбени се родее донякъде с Шекспировата драма „Ромео и Жулиета”. Вокалната линия, претрупана от мелизми (украшения), носи характеристиките на оцветеното пеене - белкантовото пеене, което се състои именно в тези украшения. Много я обичам тази роля, една от първите роли в творческия ми път. Бях много млад, а когато се връщаш към младостта, не може да не се вълнуваш.

Друга особеност на „Лучия ди Ламермур” е пределно стегнатата, бърза и динамична кантилена - фразата на пеенето. По негласно единодушие на певческото съсловие се смята дори, че в „Лучия ди Ламермур” има неизпеваемо трудни места, изискващи гласова свръхдаденост. Чест е за нашия оперен театър в тези трудни времена да посяга към подобно заглавие.

Впечатление прави неимоверно динамичната и съвременна режисура на Огнян Драганов. Тя предпоставя обстойно и внимателно познаване на сюжета, либретото и музикалните детайли. Свеждайки конкретните неща до абстракция, постановката отправя своите послания чрез гениалната музика на Доницети.

Михаил Михайлов – Едгардо

Отдавна съм си набелязал ролята на Едгардо. Написана за лиричен тенор с хубав тембър и висок регистър, тя е подходяща за моя глас. Това е една от основите партии на Алфредо Краус, квалифициран като лежерен тенор - висок лиричен тенор. Особеното тук е, че наред с лиричните високи моменти присъстват и моменти на драматизъм и това съчетание прави ролята трудна. В първо действие има един много разгърнат дует с Лучия, вокално много труден и драматургически построен така, че не позволява никакви съкращения, което за музикалните номера от тази епоха не е типично.

Интересното в тази постановка е различният режисьорски прочит на Орлин Драганов, който внася радикална трансформация в персонажа на Едгардо. Той се явява не като реална личност, а като проекция на Рицаря на бял кон в съзнанието на Лучия. Това изисква героят да бъде драматургически статичен, някъде на границата между съня и действителността. Статиката определено създава трудности, защото партията е драматична и цялата нейна драматика трябва да дойде само от гласа.