Концерт "10 години след Лазар Николов"

◊ ЗА ЛАЗАР НИКОЛОВ И ДРУГИТЕ или ЗВУКЪТ ОТ МИСЛЕНЕТО

Вярвам, че има смисъл да пишем за някого само ако допускаме, че написаното (ноти, думи) някак ще стигне до него – макар и, както Лазар Николов каза в разговора си с Кирил Василев – в свят, не по-хубав от този, в който още сме: „- Вярвате ли в безсмъртието на душата? - Не се надявам на живот отвъд смъртта. Мисля, че другият свят е много по-лош от този. Този свят е най-хубавият.” (Беше казал на Ангелина Петрова, а веднъж повтори и пред мен: „Там (в Отвъдното – бел. м., Др. Й.) много се работи!” Така е...навярно „от всекиго според способностите”.)

Доколкото допускането не е все още вяра, то смисълът на писането (думи, ноти) е - няма да крия – за мен и засега трудно уловим, размит. Двете години, минали от смъртта на Лазар Николов за този „най-хубав от всички възможни светове” показват, че колкото повече той е по-далеч за всеки един от нас, толкова по-силно е сред нас (Оливие Месиан има такава пиеса за орган: “Dieu parmi nous”). Можех само да си представям, че една личност, отивайки си, може до такава степен да свърже и спои най-различни хора, да запълни празнотите между тях (parmi означава и „между”). А – възпитан в строго разделение на творба и живот – можех ли да си представя, че личността ще стане дотолкова прозрачно-разпознаваема в надживяващите я творби – жестове, тембър, възгледи, изказ, импулсивност или съзерцание. Никога вече не ще можем да гледаме неговите ноти само като предписания, като знаци, но като признаци за едно живо присъствие, за едно характерно и мощно лице - parmi nous.

Силата - като концентрираното в единствената фигура на този човек пространство - получи свободата си и про-извежда места, които можем, а и искаме да обитаваме. „Празнотата не е нищо. Тя не е и отсъствие. В скулптурното си въплъщение празнотата встъпва в играта като (...) създаване на места. (М. Хайдегер, „За пространството”) Това е. Той вече е множество места, откриваем е на много места, които съдържат музиката му и които самите му творби са. Места на привличаща съсредоточеност на мисълта. Понеже Лазар Николов в пълна мяра осъществяваше отреденият му дар да мисли/промишлява нещата. Понякога това неуморно промишление се отливаше във вид на опус. Опусите са километричните камъни по пътя на мисленето.

Неуморното и непрекъснато промисляне правеше Лазар Николов да бъде industrious – трудолюбив, усърден, прилежен. Но в никой случай – industrialist в композирането. И как да не бъде прилежен – усърдието, прилежанието винаги са принадлежни на преследване на непостижимото.

Хрумва ми, че делението в нашата музика е било не на основата на фолклор-антифолклор, традиционалисти-новатори, на езикова или идеологическа основа, а същински се основава на разликата между непрестанно мислещи музика и – така да се каже, регулярно „отделящи музика”. (Последните винаги постигат своите нискохоризонтни цели, но трябва да бъдат изследвани в Павловския и Мечниковския институти – става дума за физиология и рефлексология.)

Само човек, мислещ музика, можеше да отговори на предупреждението, че концертът с класически творби на който е тръгнал ще бъде изпълнителски блед и скучен така: „Това няма значение. Аз слушам музиката.” Такъв класически отговор не е просто на човек, мислещ музика, но и на композитор с умен слух (скулпторите например притежават умно зрение и пръсти и чувство към пустотата). При всичките отлики между тях, мислещи музика, участващи в делото на мисленето, както изисква късният Хайдегер бяха Лазар Николов с Константин Илиев, с Георги Тутев, с Иван Спасов... и, възможно още неколцина.

У нас често съ-мишленичеството се привижда погрешно като съ-заклятие, като завера. И се „предприемат мерки”. Какво ли е било да мислиш творбите си сред административна параноя? Още през 1950 година Константин Илиев пише за „похода на простащината”, който - не бива да се заблуждаваме – едва ли е спрял, само е станал институционално по-перфиден, превърнал се е в нов ужас. „Няма го вече старият ужас – зверски цялостен и зверски безмилостен.” И още Константин Павлов: „Има звук – няма мисъл. Има звук – няма мисъл.” Много от композициите на съ-мишлениците не се изпълняваха. Навреме не се изпълняваха, на място не се изпълняваха или въобще не са се изпълнявали – тоест – „звук няма”. Но имаше Мисъл. Не се изпълняват и днес. Днес „изчисляващото мислене”, експертното „мислене” притулва „осмислящото мислене”.

Драгомир Йосифов, 2007 

◊ ЛАЗАР НИКОЛОВ ЗА СВОЯТА МУЗИКА

Мое верую е произведението. Целта е произведението. Творба, която да въздейства. Един анализ, както и говоренето за музиката може само да покаже слабите страни. А добрите – не. Те едва ли се поддават на доказване. Без съмнение тук и принципите на композиране са важни, но те не са всичко. Не може без принципи, но и само с принципи също не може. Мога да кажа, че причините за промяна на техниката или, по-точно казано, на стила в едно творчество са следните: с дадени средства се достига до някакъв естетически максимум и след това със същите средства не може да се достигне до по-висока степен и да явява нужда от промяната им. Ако някой днес може да каже, че със средствата на Моцарт ще създаде нещо по-добро от него – да заповяда! Да, но това не може да стане. И затова се търсят нови средства, нова техника и друга естетика.