По света
Екипът на проекта „Съседите“ пред сайта www.berlinartlink.com: Споменът е акт на съпротива в състояние, което подхранва забравата
Авторитетният германски сайт за съвременно изкуствопубликува пространно интервю с авторите на проекта „Съседите“, който ще представи България на Венецианското биенале
Екипът на проекта „Съседите“ пред сайта www.berlinartlink.com: Споменът е акт на съпротива в състояние, което подхранва забравата
Авторитетният германски сайт за съвременно изкуство https://www.berlinartlink.com публикува пространно интервю с авторите на проекта „Съседите“, който ще представи България на Венецианското биенале. Авторката на текста е подготвила въпроси към създателите Красимира Буцева, Лилия Топузова, Джулиан Шехирян и куратора Васил Владимиров, отговорите на които да изяснят замисъла на проекта дори за хора, които нямат представа от репресиите срещу инакомислещи по време на комунизма. Лица, които са били преследвани като политически дисиденти и често са въдворявани в трудови лагери без съдебен процес не само защото някои от тях са си позволявали отклонения от официалната доктрина, ами понеже са слушали забранена от режима музика или са носели по-различни дрехи.
Екипът на „Съседите“ пояснява, че през по-късните етапи на българското комунистическо управление административната репресия продължава, макар и в намален мащаб с по-малко места и жертви, както и с намалена видимост в обществото. Интернирането без съд и присъда се проведе в комунистическа България през 1960-те, 1970-те години и с нова сила от 1984 до 1987 г. по време на последната кампания за насилствена асимилация на комунистическата държава срещу мюсюлманското, ромското и турското малцинство в страната.
От сайта се интересуват какво могат да кажат на съвременните европейци историите на чужденците в собствената си държава. „Виждаме как авторитаризмът продължава да действа в света днес и как хората са преследвани заради своите вярвания, сексуална ориентация или за противопоставяне на несправедливостите. „Съседите“ се основава на практика на колективно лечение, възпоменание и грижа. Вярваме, че можем не само да запазим спомените на тези хора, но и да предложим рамка за признаване и примиряване с травматично минало“, споделят авторите.
Интересна е гледната им точка за инсталацията не само като капсула на времето, която не само преповтаря обстановката в средностатистическите жилища по време но комунизма, ами събирането на експонатите предизвиква социалната практика, която поставя работата им извън границите на студиото: „Това, което влиза в инсталацията, трябва първо да бъде намерено, поискано, дадено или получено. Тези, които ни помагат да търсим, събираме и по друг начин извличаме материали, се присъединяват към нас в продължаващото действие на грижа към латентния и иначе пренебрегван шепот от миналото“.
Красимира Буцева, Лилия Топузова и Джулиан Шехирян добавят: „Инсталацията работи като пейзаж от пространствен звук и движещи се изображения. Прожектираните и излъчвани по телевизията видеоклипове включват нощни кадри – често с детайли – от бившите трудови лагери Ловеч и Белене. Първият е изоставена кариера, а вторият все още е място на действащ затвор на река Дунав. Нощните кадри представят проблясващи светлини на храсти, клони и друга флора – тихи свидетели на задгробния живот на тези бивши места на политическо насилие.
Звукът в инсталацията се излъчва от множество източници. Обгръщащ звуков пейзаж се скита през поредица от теренни записи от бивши лагери – звуци, които се разпръскват със теренни записи от всекидневни домашни пространства. Бръмченето на хладилници, кафемашини и стъпки по паркета се сливат неспокойно с шума на вятъра, носещ се над Дунава, скърцането на изгорели от слънцето водорасли по напуканото юлско корито и далечния вой на койоти отвъд високите скални стени на кариерата в Ловеч. Обикновените предмети и мебели се трансформират в акустични тела, носещи полеви записи и композиран звук. По този начин както домашните, така и лагерните топографии се редуват и присъстват, и отсъстват, а материалите, получени от всяка от тях, се превръщат в заместители на латентни спомени за политическо насилие“.
Ключов за въздействието на проекта „Съседите“ е отговорът на въпроса: „Защо за вас припомнянето е акт на съпротива? Какво ви накара да разгледате този вид колективно изцеление в българския контекст днес, близо 35 години след разпадането на социалистическата република?“
„Споменът е акт на съпротива в състояние, което подхранва забравата. Ние работим, или по-скоро се съпротивляваме заедно и поотделно през последните две десетилетия. Усилията ни се изразиха в художествени произведения, академични трудове, панелни дискусии, участие в паметни дни и, може би най-важното, в слушане на мълчаливите гласове на оцелелите. Тъй като държавата ни не се е ангажирала с разказ и позиция относно своето минало, се оказва, че по пътя на селекцията на тази творба за Венецианското биенале най-после може да се формира такава“, завършва творческият екип на „Съседите“.
Цялото интервю можете да прочетете тук