Филм за Big Brother грабна голямата награда на „Златна роза” 2017

Първото впечатление от юбилейното издание е голямото количество филми – 43 на брой, селектирани в две секции - за късометражно и игрално кино. Това количествено нарастване се дължи на сесиите за нискобюджетни продукции, които направи Националният филмов център и които дадоха шанс на повече, и то на млади кинаджии да снимат филми. Вливането на свежо попълнение веднага се усети, особено в късометражните форми, които представиха нов език и теми, често откровено социални и то доста мрачни. Изравняване нивото на младите и на по-опитните им колеги – това пък е впечатлението от пълнометражните игрални филми и именно това е най-радостната новина от „Златна роза“ 2017. Вече със сигурност може да твърдим, че израства ново, младо попълнение и ако се запази тази инерция, българското кино го очаква много добро бъдеще. А имаше години, в които бяхме започнали да се съмняваме, че то въобще може да бъде реанимирано.

През изминалите две години се забеляза нова тенденция – разнообразяване на жанровете и видовете, която сега вече пролича с пълна сила. На 35-ата „Златна роза” вече имаше два исторически филма – „Врагове” (режисьор Светослав Овчаров) и „Воевода” (режисьор Зорница София), към тях донякъде може да добавим и лентата за възродителния процес „Радиограмофон” (на Рузие Хасанова), два детски – „Лили рибката” (на Ясен Григоров) и „Дъвка за балончета” (на Станислав Тодоров), който не е точно детски, а и любовен, семейни драми – „Извън играта” (на Николай Волев) и „Вездесъщият” (на Илиян Джевелеков). Най-голяма група все пак си остава тази на екзистенциалните филми, които се занимават основно с душевните вълнения на човека и в които БГ кино продължава сякаш да се чувства най-уютно – „3/4”, „И после светлина”, „Асансьор за пациенти”, „Реквием за госпожа Й.”, „Уестърн”, „6,9 по Рихтер”, отчасти и „Вездесъщият”. Затова пък имаше чист екшън – „Бензин” (с Асен Блатечки), комедиите „Белгийският крал” и „Секс академия: мъже”, както и чиста трагедия - „Посоки”. Изброяваме този дълъг списък само за да докажем един стар постулат – единствено видовото разнообразие е доказателство за доброто състояние на киното в дадена страна. А когато има и поне средно ниво на добро качество, то значи е в добро здраве. Единствено това може да стане плодотворна почва, от която да поникне шедьовър.

На тазгодишната „Златна роза” беше най-любопитно какво се случва със социалното кино в България, особено след като видяхме каква скорост то набра в световен мащаб, превзе всички престижни кинофестивали и стигна дори до Оскарите, които, знаем, предпочитат по-лъскави продукции. В Кан се заговори дори за „нов социален реализъм”, както съобщи кинокритичката Вера Найденова по време на една от пресконференциите, които се провеждат в рамките на фестивала. След такива филми като „Източни пиеси”, „Урок” и „Слава”, „Безбог”, „Христо”, „Сняг” и донякъде „Каръци”, очаквахме, че социалното кино ще бъде най-многобройно, но не се оказа точно така. Все още българските режисьори предпочитат да стоят в сферата на екзистенциалното, но вече със силни социални моменти, каквито са например „Асансьор за пациенти” и „3/4”, които показаха и нещо ново – в тях главните герои са добрите хора, често с най-обикновени професии и съдби. Но техният живот, заснет понякога хиперреалистично, почти документално, може да бъде източник за вдъхновение. Такива са чудните деца и техният баща-физик, както и учителката по музика от нежния „3/4”, които са непрофесионални актьори, точно с такива професии в живота, каквито имат във филма. Много любопитен подход на режисьора Илиян Метев („Последната линейка на София”). Въобще, за да постигнат автентичност и достоверност, режисьорите тази година са поканили във филмите непрофесионални актьори, които направо могат да засрамят много професионалисти, като например Легионерът (Майнхард Нюман) от копродукцията „Уестърн” (Германия/България/Австрия), която откри „Златна роза”. Този на пръв поглед непретенциозен и скромен филм, направо ти влиза под кожата. С много топлота и симпатия показва трудното ежедневие на селяните, начело с техния негласен водач - каменоделеца Адриан в едно българско село до гръцката граница. Специално място следва да отделим на „Асансьор за пациенти”, защото след легендарния „Адаптация” на Въло Радев никой не беше посягал на темата за клиника за душевноболни и техния лекуващ лекар. През 2017 г. тази тема се третира коренно различно и новият филм на Иглика Трифонова няма нищо общо с „Адаптация”, стана ясно от прожекцията на фестивала. Те са напълно различни. „Асансьор за пациенти” носи повече човешки, не толкова обществени послания, с каквито беше заредена „Адаптация”. Той е камерен, с нетрадиционен подход – почти без сюжет, с дълги монолози на героите, които говорят директно пред камерата.

Най-яркият социален филм на „Златна роза” стана новият проект на Стефан Командарев „Посоки”, който като че ли бе и най-големият конкурент на „Вездесъщият” за голямата награда на фестивала. Той сякаш направо е слязал от телевизионния екран и от криминалните хроники. Без лустро и никакъв компромис той ни показва директно какъв живот живеем. На въпроса не са ли малко засилени мрачните тонове във филма, режисьорът Стефан Командарев обясни, че той е искал да направи филм-огледало на нашия живот, който да ни стресне, да ни накара да се огледаме, за да направим нещо. Че не може повече да се живее по този начин. „Надявам се, след като излезе по кината на 26 януари, филмът да предизвика дебат, размисли, за да се опитаме да се измъкнем от това статукво, което все повече приемаме за нормално. Филмът е израз на безпокойство за нас самите и за децата ни, за онова, което ще се случи с нас”, подчерта той.

Накрая трябва да отбележим, че е супер радостно, че все повече се увеличава броят на т.нар. зрителски филми, тоест с ясна насоченост към публиката и то с много добро качество, показва равносметката от феста. При това от различен вид. В тази графа може да сложим младежкия „12 А”, екшънът „Бензин” с 40 хиляди зрители, комедиите „Белгийският крал” и „Секс академия: мъже”. Най-радостно е, че сред тези филми попада и историческият „Воевода”, който вече е събрал 90 хиляди зрители пред екраните, надяваме се и „Врагове” на Николай Овчаров да го последва, защото го заслужава, и това бе един от най-силните филми на фестивала. Съвсем ясно послание към публиката има „Посоки” и особено – големият победител – „Вездесъщият” на режисьора Илиян Джевелеков, който грабна голямата награда „Златна роза”, заради това, че „през окото на вездесъщата камера филмът оголва самотната човешка душа в студения свят на съвременните технологии”. Въпреки че външно „Вездесъщият” сякаш ни показва какви опасности крие тайното следене на чуждия живот, в крайна сметка той ни доказва, че дори и да сложим навсякъде камери и да научим за най-интимните подробности от живота на близките ни, пак може да не разберем защо съпругата (Теодора Духовникова) на Биг Брадър, тоест на главния герой Емил (Велислав Павлов) плаче непрекъснато и крие своето отчаяние. Трябваше тя да му обясни как и защо се чувства така, за да разбере той нейното поведение. Тоест без съчувствие и съпричастност, без желанието наистина да разберем другия, ние пак ще живеем в състояние на пълна самота и отчаяние, дори и да сме най-добре платеният рекламен агент и да подсигурим живота си с камери.