Кои филми ще се състезават в международния конкурс на София филм фест

12 филми ще се състезават за Голямата награда „София – Град на киното”, осигурена от Столичната община, в международния конкурс на ХХІ София филм фест този март. Както вече ви информира „Културни новини“, за първи път в конкурсната програма на кинофестивала ще се състезават три български заглавия - „Безбог”, „И после светлина” и „Христо”. Официалното откриване на София филм фест е на 9 март, а филмовата програма ще продължи до 31 март с прожекции в София, Бургас, Пловдив и Варна.

Филмите в международния конкурс са: „Безбог” („Godless”) – България-Дания-Франция, режисьор Ралица Петрова; „И после светлина” („Light Thereafter”) – България-Белгия, режисьор Константин Божанов; „Къща без покрив” („Haus Ohne Dach”) – Германия-Ирак-Катар, режисьор Солин Юсеф; „Лошо влияние” („Bad Influence”) – Чили, режисьор Клаудиа Хуайкимила; „Моето щастливо семейство” („My Happy Family”) – Германия-Грузия-Франция, режисьори Нана Евктимишвили и Симон Грос; „Отвъд тишината” („Beneath the Silence”) – Израел, режисьори Ерез Мизрахи и Сахар Шавит; „Последното семейство” („The Last Family”) – Полша, режисьор Ян Матушински; „Реквием за г-жа Й.” („Requiem for Mrs. J.”) – Сърбия-България-Македония, режисьор Боян Вулетич; „Сняг” („Snow”) – Турция, режисьор Емре Ердогду; „Стига си ми гледал в чинията” („Quit Staring at My Plate”) – Хърватия-Дания, режисьор Хана Юшич; „Христо” („Hristo”) – България-Италия, режисьори Григор Лефтеров и Тодор Мацанов; „Moon Dogs” – Великобритания, режисьор Филип Джон.

◊ АКЦЕНТИ В МЕЖДУНАРОДНИЯ КОНКУРС

„Моето щастливо семейство” („My Happy Family”, Германия-Грузия-Франция) е вторият филм на режисьорите Нана Евктимишвили и Симон Грос след впечатляващия им дебют „В разцвет“ („In Bloom”).

Това е история, заснета изцяло от ръка, която се случва в патриархално общество - три поколения от едно обикновено грузинско семейство съжителстват дълги години под един покрив. Но  всички са шокирани, когато 52-годишната Манана решава да напусне къщата на родителите си и да заживее сама. Без семейство и съпруг, нейното пътуване към неизвестното започва въпреки предразсъдъците на околните...

„Един прост, донякъде светски сценарий, който в ръцете на двама талантливи режисьори и страхотен актьорски състав, оживява подобно на малка, гръцка трагикомедия” („The Hollywood Reporter”).

„Реквием за г-жа Й.” („Requiem for Mrs. J.”, Сърбия-България-Македония) по думите на режисьора Боян Вулетич е „черна комедия за жена, която иска да се самоубие, но заради корупцията и бюрокрацията в Сърбия, не може да направи дори това. Филмът също така е семейна драма, изпълнена с много емоция и любов. В известен смисъл, докато в даден момент не стигнем до смъртта, не можем да започнем да живеем отначало.”

На кинофестивала в Карлови Вари проектът спечели наградата в селекцията „Works in Progress”. Български копродуцент на филма е Павлина Желева („Геополи”).

„Стига си ми гледал в чинията” („Quit Staring at My Plate”, Хърватия-Дания) е дебютът на младата хърватска режисьорка Хана Юшич.

„До известна степен това е приказка за една млада жена, живяла заедно с безразличната си майка, умствено изостаналия си по-голям брат и тираничния си баща, който цял живот е управлявал всичко у дома, – пише The Hollywood Reporter. - Когато авторитарният глава на семейството получава инсулт, 24-годишната дъщеря (дебют на актрисата Миа Петричевич) излиза от черупката си, за да се приспособи към новата роля на единствената, която отговаря и се грижи за прехраната на семейството.

Въпреки че историята е заснета с много потенциал и възможности, Хана Юшич не спира да търси правилния тон и посока за нейната кинотворба, смесвайки добре набелязани сцени с по-карикатурното представяне на семейните взаимоотношения.”

С „Лошо влияние” („Bad Influence”, Чили) режисьорката Клаудиа Хуайкимила хвърля светлина върху проблемите на индианския народ Мапуче, част от който е и самата тя, като се опитва да представи историята отвън. Дебютът й в пълнометражното кино изследва живота и невероятното приятелство на двама тийнейджъри – единият е непокорен младеж, а другият е Мапуче, който не може да бъде приет от народа си, защото е различен.

„Когато започнете да съдите тийнейджърите от „Лошо влияние”, - споделя пред „Variety” Хуайкимила. – Затваряте много врати и възможности, които могат да им помогнат да променят обстоятелствата, в които се намират. Мапуче често са възприемани и представяни, даже и от медиите, като терористи, което кара местните да се страхуват и да отхвърлят собственото си наследство. Като представител на народа Мапуче често съм се сблъсквала с това. Вярвам, че именно изолирането и чувството на безсилие и неудовлетвореност, насъбрани през годините, имат своите последствия. Точно това недоволство ръководи действията на тийнейджърите и хората Мапуче, които виждат родителите си и правителството на Чили да затварят недоволната младеж в поправителни центрове. Във филма исках да се поставя едновременно на мястото и на обезпокоения тийнейджър, и на Мапуче и да видя как те търсят своето място в света, когато обществото ги е отритнало.”

„Последното семейство” („The Last Family”, Полша) на режисьора Ян Матушински проследява историята на известното арт-семейство Бекшински. Филмът ги „следва” повече от 30 години, през успехи и неуспехи, опити за самоубийство и поредица от смъртни случаи, докато те се опитват да направят възможно най-доброто за всеки един член на семейството, въпреки някои наистина неблагоприятни обстоятелства.

„Последното семейство” е честен опит за документален портрет с голяма доза художествени елементи. „Ян Матушински е направил безспорно тъжен филм, но семейната любов и горчивият хумор му пречат да бъде депресиращ”, пише критиката. „Последното семейство” е забележителна история!”, възкликват медиите.

„Отвъд тишината” („Beneath the Silence”, Израел) на режисьорите Ерез Мизрахи и Сахар Шавит разказва за това как един войник, участвал в шестдневната война в Израел през 1973 година, трябва да живее с посттравматичния стрес. Младата му жена и 10-годишният им син страдат заради неговото дистанцирано мълчание и опитват всичко, за да го върнат към нормалния живот.

„Филмът не е автобиографичен, но е много личен. Разказ за белезите от всичко онова, което сме преживели в нашето детство”, споделят Ерез Мизрахи и Сахар Шавит.