Емил Табаков дирижира своята Седма симфония във Варна

◊ СЪБИТИЕТО

В рамките на 85. ММФ „Варненско лято”, част от проекта Варна – кандидат за европейска столица на културата 2019, Симфоничният оркестър на Българското национално радио представи, под диригентството на Емил Табаков, неговата Седма симфония – едно изключително силно с драматизма и посланието си произведение.


◊ СИМФОНИЯТА

Езикът на Седма симфония -  модерност и класичност

„Съвременният човек във века на абсолютните комуникации е по-самотен и уплашен, откогато и да било”, цитира Емил Табаков в програмната си рецензия музиковедът Eкатерина Дочева. Музиката изразява своя автор с раздиращ драматизъм. Езикът й е модерен, това е език на съвременното познание. Но в същото време това е езикът на мъдрата всеобхващаща класичност. За Седмата симфония (2004) Емил Табаков счита, че в известна степен продължава находките му от Шестата симфония. Както повечето творби на Табаков, Седмата симфония е с драматичен заряд, нейната субстанция събужда тревога, размисъл у слушателя. В средата на екстремно поведение на културата за забавление тази музика се врязва необичайно остро, тя реже като нож, може да остави рана в едно по-чувствително съзнание. Тя напомня наистина самотността на човека, неговото чувство за неудовлетвореност, усещането му за безпомощност редом до смазващата сила, до натиска на бездуховността.

Първата част – Allegro moderato започва в стремително движение с призивните, тревожни тромпети и тромбони, последвани от глисандиращ тип движение в останалите групи от оркестъра. Този начален мотив е последван от втори, по-лиричен – съвсем по класическата сонатна формула. Развитието се основава върху отнемане и прибавяне на звук и тембър. Табаков обича да „играе” с оркестровата маса – да я „изсипва” мощно, грохотно и рязко да я прибира като оставя един-единствен глас-тембър. Следва лиричен план в частта, пробождана от пулса на ударните. След това познатият мотив от началното движение се връща. „Обичам голямата форма, мащаба, самият аз оглеждам развитието на материала отвсякъде...”, казва композиторът. Налага се майсторството, с което разработва основния тематичен материал, „изцеждайки” сякаш неговите възможности, в непрестанна инструментална игра и умението му да държи вниманието на слушателя. В кулминацията на частта срещу масата на оркестъра застава звука на една цигулка. До нея дочуваме още някои самотни тембри. Асоциациите могат да бъдат много, но темата за самотата някак изплува в съзнанието, когато слушаме тази част. Тя завършва с последен взрив на мотива в медните и последвалия коментарен отзвук в струнните и духовите, с угасване на звука, сякаш всичко замира.

Втората част не успокоява съзнанието. В темпо Largo ударните я откриват със зашеметяващ грохот. В динамика фортисимо струнните в унисон започват с тема, с доминираща умалена квинта. Отново има рязък сблъсък между маса и солов тембър. Но движението е съвсем различно, а и композиторът влага в частта нов елемент – сърдечен пулс, който владее като асоциация. В цялата звукова атмосфера се нагнетява тревожно, мрачно чувство. Развитието отново върви на блокове и отново завършва в тишината.

Бързата трета част Scherzo започва с пасажно движение в два редуващи се кларинета, пресечено от призивния мотив, познат ни от първата част. В музикалния наратив на Табаков има силен пластичен заряд. Образността на музиката му е натрапчива, настоява на своята категоричност. В похвата си Табаков не се опасява да се свързва със симфоничните традиции на ХХ век. Но в своя симфоничен строеж той осезателно подчертава отделни елементи на конструкцията, те са максимално редуцирани. Всяка тематична единица се разработва „до косъм”, до пълното си изчерпване. Натрапчивото повторение в скерцото с видоизменяне на „отговорите” в основната формула пак е завладяващ драматургичен похват, който въздейства със смазваща сила. В момента, в който съзнанието приема, че всичко е завършило, от тишината като призрак израства нова сила. Частта не завършва, тя прекъсва в най-силната динамична точка.

Финалната четвърта част е бавна – Largo. Не размисъл, умора и отчаяние идват от началото й, битката е загубена. Отново от един тембър – кларинет се разраства могъща смазваща маса. Чувството за безнадеждност расте, сломява волята. Съдбовността на музиката доминира, с една зловеща примиреност, сякаш музиката рисува злото. Този ефект на „разрастване” на пространството носи силен театрален привкус – в „разговора” между отделните групи и тембри, в тяхното бягство едни от други, събиране и пак разделяне, в надигането на самотен глас, в подчертаването на отделен тембър, който безпомощно изчезва в оркестровата маса в неумолимия тътнеж на барабаните се разчитат основни „тези” на драматургията. Неумолимост, това е сякаш думата, която характеризира събитията в четвъртата част. Композицията завършва в отривисто фортисимо, което утвърждава... какво? Това е въпрос за слушателя, който ще има шанса да напусне реалността, за да се сблъска отново с нея чрез музиката на Емил Табаков.

Седмата симфония на Е. Табаков е посветена на Ихсан Дограмачи (1915-2010), известен учен, лекар педиатър, основател на един от първите частни университети в Турция – Билкентския университет в Анкара (1985), авторитетен представител на национални и международни здравни фондове и комитети, основател на медицински факултети към няколко университета в Турция.