Последни новини

- Родена сте в малкото градче Угърчин, учили сте в Ловеч, завършили сте българска филология във Великотърновския университет, а професионалният Ви път преминава през училището и журналистиката. Кое от тези занимания Ви е дало най-много?

- И двете са ми давали много през годините, но и са ми взели. За двадесет и пет години в образователната система съм обучавала хиляди деца, а някои са обучавали и мен. Винаги има какво да научиш от младите или да се поучиш от тяхната дързост и амбиции. Аз съм оставила сърцето и душата си в благородната, а неблагодарна професия – учител. Мнозина съм запомнила колкото може би и мен, надявам се. Поддържам приятелски връзки с много малко от тях, но това ми стига, че помнят рождения ми ден и не забравят професионалния ми празник, 24 май!

Журналистическата професия ме срещна с интересни и уникални хора в различни области. Къде ли не съм ходила да правя очеркови скици, да вземам интервюта от многодетни майки (тогава имаше), от мъже с пагони (гранични офицери, летци, пожарникари...), от млади военнослужещи, да пиша проблемни кореспонденции... Та стигнах чак до изключителните чипровски килими.

Най-запомнящите се интервюта са ми с големия поет и композитор Булат Окуджава, по повод дипломната ми работа за руската поетеса Белла Ахмадулина, който ме стресна като казал на екскурзовода във Велико Търново, че ще ми даде интервю, само ако имам перфектен руски език... Беше вълнуващо и голямо предизвикателство за мен. Много интересни бяха интервютата ми, по същия повод, с литературния критик Любен Георгиев, с големите български поети Станка Пенчева и Евстати Бурнаски! Ако съжалявам за нещо, то е, че след като защитих с отличен дипломната си работа, не се вслушах в съвета и препоръката на проф. Дудевски дипломната ми работа непременно да прерастне в научен труд. Може би животът ми щеше да тръгне по други релси, но вече бях съпруга на български офицер и майка на две малки момиченца. Кой знае... Преди доста години съм била и нещатен литературен сътрудник на почти всички военни вестници и списания в периода между 1981–1992 г. Тренирала съм перото си в различни литературни форми, дори в сценарии за литературни вечери, публикувани в Репертоарните сборници на ВИ. Много ми харесваше да бъда журналист на свободна практика, защото не само си избирах темите, но и печатните издания, в които да публикувам, и сама си бях шеф. Дори за всеки написан ред преди получавах хонорар, а сега плащаш на издатели за страница, за да те включат в своите сборници, алманаси, антологии, списания и други. За шест години съм публикувала в над 100 такива и какво от това?

- Когато човек погледне книгите Ви – от „Преглътнат живот“ и „Любов без подслушване“ през „Каймак от мръсници“ и „Празна вилица“ до „Магнитна връзка“, „Дъга за вечеря“ и „Омагьосване“ – вижда доста различни лица на един автор. Вие самата как бихте разказали този път?

- Мисля, че е нормално всеки автор да се превъплъщава в интересни роли и да пише от различни гледни точки, за да бъде четен, търсен, актуален. Ако е един и същ в своите книги, ще е скучен дори на себе си. Аз се старая да пиша в различни жанрове и отдавам сериозно значение на всеки. Има периоди, в които пиша само сатира, ако здраво са ме „настъпили по мазола“, ако чувствам, че са ограничени или потъпкани гражданските ми права и съм „пратена“ в девета глуха. Тогава съм саркастична, обвиняваща, иронична... А в любовната лирика съм нежна и влюбена, но понякога разочарована и недоверчива. В гражданската си поезия съм близка по натюрел до сатиричната. Безкомпромисна съм, когато се погазват нравствените и родовите ценности, когато заветите на Ботев и Левски са останали скрити някъде само на хартия, когато отново се вихрят чуждопоклоннически интереси. В детските стихове и разкази съм по-различна, по-укротена, по-спокойна и по-вглъбена, защото децата изискват пълно себеотдаване и стопроцентово внимание върху техните проблеми. Не прощават неразбирането и неискреността. Ако успееш да ги спечелиш за приятели, е истински успех.

Апевите бяха едно предизвикателство и експеримент за мен да участвам в конкурсите на Тодор Симеонов за първата и втората антология на българската апева. Включих се малко на шега и с недоверие как ще се получи ясна и завършена мисъл само от 15 срички или от пет думи. След десетки неуспешни опити започнах да им схващам „цаката“, дори при мен се получаваха с рима, което не беше задължително. След като г-н Симеонов одобри всички предложени от мен апеви, и бях наградена със сребърна и златна диплома, си повярвах и реших да издам само свой сборник с 350 апеви, „Дъга за вечеря“.

Често ме питат на срещи как така пишете едновременно остра политическа сатира и нежна любовна лирика? Ами така! Писането в различни художествени форми не е в един и същ момент. Много зависи от вътрешната концентрация и нагласа, от необяснимата магия, която движи мисълта ми в различни светове и, разбира се, от музата, споходила ме в неочаквани часове от денонощието на чашка горчиво кафе или хубаво червено вино. Има и дни, в които съм писала остри епиграми и нежни любовни стихове, но много по-рядко...

- Между първите Ви книги и днес стоят повече от три десетилетия. По-трудно ли се пише сега, когато зад автора вече има толкова много преживяно и написано?

- Автор съм на 14 книги от 1991 г. досега. Четири са сатирични, една е с апеви, три са с разкази и стихове за деца, една антология и останалите пет са с любовна и гражданска поезия. Под печат е 15-ата ми книга, която е и пета сатирична. В момента работя над 3 ръкописа, отлежаващи няколко години по различни причини. Естествено, че се промених физически, не съм същата фурия като на 30 и на 50, но по характер и нрав се запазих, още съм естествена и пряма, ненавиждам злобата и предателството, изповядвам същите нравствени ценности, на които са ме възпитали родителите ми. Станах с годините малко по-спокойна и по-търпелива, особено след COVID пандемията. Надявам се, че вече съм по-мъдра, по-умна и по-опитна. Сега пиша по-бързо, но обмислям по-дълго хрумванията си. Написаното претърпява повече редакции от преди и вече по-трудно го харесвам и одобрявам. Случвало ми се е да продължа кратко стихотворение, писано преди години, успявайки да вляза в същото настроение и ритъм. Аз съм от онова поколение, а и като литератор не одобрявам писането на стихове без никакви главни букви и без пунктуация. Това пречи на възприемането и на тълкуването на текста. Как да го обясним на учениците, от които изискваме да спазват пунктуационните и правописните правила и норми? Официално ли да обявим, че няма такива и е забранено да се спазват? Ние и без това сме на дъното според изследванията и тестовете PISA, а младото поколение в голяма степен расте напълно неграмотно. Това би следвало да е голяма грижа на всички, но не е...

- Във Вашите стихове любовта много често не е просто красивото чувство, за което поезията обича да говори – тя има своите разочарования, отсъствия, спомени и рани. Какво остава от любовта, когато тя се превърне в стих?

- Остава красиво преживяване, силна емоция и спомен, към които може да се връщаме отново и отново чрез поезията. Но ако тя е свързана с разочарования и нанесени рани, естествено има болезнени спомени, които преживяваме всеки път, но мисля, че по различен начин. Стихът не омаловажава любовта, а я увековечава, когато тя е истинска и неповторима. Аз не харесвам всекидневни глупотевини, в които героинята се поставя в центъра на вселената и всичко и всички се въртят около нея в омагьосан кръг. Има много натруфени и излишни думи, но липсват истинските емоции и чувства, които да ти въздействат и да те накарат да се замислиш. Четеш такива стихове, а в душата ти е празно, не остава нито дума, образ или стон, просто не те докосва. Поезията, според мен, не е вид занаятчийство, че всеки ден да пишеш задължително за любов и да преследваш количество... Любовта понякога обича тишината и да я оставят на мира!

- Наред с лирика пишете сатира и кратки сатирични форми. Още заглавия като „Само 5% свобода“, „Каймак от мръсници“ и „Празна вилица“ подсказват, че не сте от авторите, които заобикалят неудобното. Какво е сатирата днес?

- За мен сатирата във всичките ѝ форми е много важна част от живота ми. Още като ученичка обичах да чета такива текстове и да се опитвам да ги тълкувам. Първите ми сатирични опити са свързани с в. „Балканско знаме“, с притурката му „Бодлив смях“ и със скъп за мен творец и приятел Петър Проданов, един от авторите на „Габровски шеги“. Той ме научи на много азбучни истини в сатирата, даде ми кураж. Лично той ме запозна с Радой Ралин, който също ми даде кураж да пиша сатира, но се опита едновременно да ми даде и мъдър съвет, че е по-хубаво навреме да се откажа от нея, че тя няма да ми донесе нищо добро, а само проблеми, и той е нагледен пример за това. И най-безопасно е да продължа да си пиша любовната лирика... Естествено не го послушах и продължих да сътруднича на много сатирични страници в централния и периодичния печат: „Студентска трибуна“, „Учителско дело“, „Аз-буки“, по-късно „Стършел“, „Пардон“, „Военен кореспондент“, „Народна армия“, „Граничар“, „Кооперативно село“, „Синьо време“, „Народна младеж“, „Борба“, „Септемврийска победа“, „Народен глас“ и много други. Дори се налагаше да използвам различни имена, защото някога и някъде имаше глупаво изискване, че в един брой автор не може да излиза с две публикации... От години обичам да слушам новините не само по радиото и по телевизията, но и да ги следя в пресата. Понякога се забавлявам на глупостите им, но често се ядосвам и гневя, особено на „цирковете в парламента“ и по време на петъчния контрол. Когато се разхождам, пътувам или пазарувам, обичам да слушам разказите на обикновените граждани, да научавам за техните болки, мъки и тревоги. Така се раждат идеите ми за афоризми, епиграми, сатирични стихотворения и миниатюри. Но в последните години се убеждавам, че повечето хора избягват да четат сатира. Може би ги натъжава или им показва истинското лице на живота, което не носи радост, а само разочарования. А това не е по силите на всекиго. Но аз мисля, че те трябва да си сверяват часовника по-често със сатирата, да отворят очите си за горчивата истина и за истинските проблеми, да ги назовават и да търсят правилното решение. Повече хора предпочитат света на булевардните романи и психотрилърите и предпочитат да потънат в „мечешка“ летаргия. Всеки чака друг да свърши работата, дори да му хване златната рибка, за да изпълни неговите желания. Но преди години имаше една реклама за ръста (височината): „Не става само с ядене, трябва и акъл“. Затова се изкушавам да мисля, че ако повече от нас четат сатира днес, ще станат по-критични, по-смели и по-уверени, за да знаят и отстояват правата си и няма да живеят като „стадо овце“ и да чакат все някой „овчар“, често по-глупав от тях, да ги преведе през дълбоката река...