Последни новини

Обществото ни се блъска в безпосочност вече доста продължително време, която откроява всяко предходно и следващо решение. Принципните ни позиции са в особена свързаност с безпринципно поведение. Това повторение на създадена идиличност се случва с такава многократност, че се простира почти в един човешки живот. Намирайки във времето и пространството определена вероятна посока, се самозалъгваме в нейната правилност и започваме да я преследваме. Когато уж я постигнем, установяваме, че тя не ни е донесла нищо добро, а само мъка, поредните препятствия и нови разочарования.

Най-неприятното от всичко това е неговата предвидимост. Очаквания, мисли, чувства и въжделения се повтарят с една и съща настойчивост, а реалността остава непроменено неприемлива. Нашата вътрешна чувствителност отдавна е установила неспособността да се измъкнем от тази ситуация, но не успява да открие реалната възможност как да продължим напред с повече смисъл и положителност. Това е най-тежката присъда за несбъднатостта на иначе справедливите и добри човешки очаквания.

Днес живеем във време, в което шумът е заменил разговора, а внушението – истината. Кална история, която трудно може да разпредели вината. Журналистиката е особен занаят, който винаги е имал претенции да бъде коректив и да изразява обществената съвест. За съжаление порутеният зид на журналистиката се е пропукал отвсякъде. Представянето на неистината за истина вече не е изключение. То се случва както в обществените, така и във всички останали медии. Това не е единичен случай, а постоянно настъпваща лавина от информация, която най-малкото не е проверена.

Социалните мрежи ни затрупват с всякакъв вид съдържание и това до известна степен има своето обяснение. По-тревожното е, че медиите, които би трябвало да функционират при ясни професионални правила и регулации, нерядко допускат същите деформации, понякога дори са по-настървени в своето непристойно поведение. Това е видимо за всички, но почти никой не полага усилия да извърши необходимата корекция в правилната посока.

Нееднократно съм попадал в подобни ситуации, зад които стоят определени интереси или лични желания. Случвало се е мои публични изказвания да бъдат редактирани или премахвани с обяснението за редакционна политика. Случвало се е да бъде разпространявана невярна информация, без да ми бъде предоставено право на отговор. Това не са лични оплаквания, а симптоми на много по-дълбоки обществени процеси, при който свободата на мнението започва да зависи от конюнктурата, а не от истината.

Още по-трудно стоят нещата при медиите с частна собственост, където корпоративният или личният интерес нерядко надделява над обществения, оправдаван с правилата на пазара. Толерирането на подобно поведение постепенно се превърна в част от медийната среда, която днес прилича повече на кална нива, в която сме овъргаляни всички, защото ежедневно потребяваме определено количество информация, независимо дали го желаем или не.

Разбира се, всяко правило има своите достойни изключения. Има журналисти и медии, които продължават да работят почтено и професионално. За съжаление тяхното влияние остава ограничено именно поради обстоятелствата, които сами сме допуснали да се развият през последните години.

Изходът не е в ограничаването на словото, а в неговото морално освобождаване. Необходима е регулация, която да защитава истината, а не властта, прозрачност, която да показва произхода на интересите, професионални критерии, които да възстановят уважението към журналистическата професия. Това е сложен процес, но без него обществото ще продължи да живее в състояние на постоянна информационна ерозия.

Не по-малко тревожно е и отношението към интелектуалния потенциал на нацията. Социалният капитал на едно общество е неговият интелект, а реализирането му в обществено развитие е неговата истинска ефективност. Ако се върнем назад във времето, ще видим, че интелектуалният елит винаги е бил сред първите жертви на обществените и политическите промени. Неговите възможности многократно са били поставяни на тежки изпитания, а понякога и целенасочено унищожавани.

По-същественият проблем днес обаче е друг. Хората на знанието все по-рядко се възприемат като необходимата обществена мъдрост. Онези, които управляват процесите, често нямат нужда от подобна мъдрост, защото тя не обслужва непосредствените им цели. Посланията престават да бъдат ценност, а знанието постепенно се превръща в неудобство. Народът сякаш загуби онази зрялост да открива и да подкрепя своите достойни водачи. Вместо това поведението на лидер все по-често се присвоява, а не се заслужава.

Самодостатъчността се превърна в отличителен белег на голяма част от днешните лидери. Съчетавайки се с нарцистично и вождистко мислене, тя осигурява почти безпроблемното им политическо съществуване. В подобна среда и най-смислените думи, и най-почтените действия често изглеждат предварително обречени. Не защото нямат значение, а защото обществото е загубило необходимостта да ги разпознава и следва.

Днес душите ни плачат, страдат и кървят, но утешение не ни спохожда. Предците ни вероятно биха нарекли това неразумност. Следовниците ни може би дори няма да намерят подходяща дума, с която да опишат състоянието, в което доброволно сме поставили обществото си. Омърлушени са мислите ни, защото липсват достатъчно сили, а понякога и смелост, за да започне истинската промяна.

.................

Коментарна рубрика на вестник "Росица" - https://www.rositza.com/.