Последни новини

- Във Вашето творчество личното, историческото и моралното често се преплитат – кое от тях днес Ви е най-трудно да отстоявате?

- Така се получи в моя живот, че никога не ми се случи тези три фундаментални акцента в творчеството ми да се радват на лесно отстояване. Нито вчера, нито днес, а навярно така ще бъде и утре, ако има утре, разбира се. По всяко време на тези две противоречиви епохи, в които ми бе съдено да се родя, расна и остарявам, винаги се намираше кой и кои да ми мобилизират силите и засилват все по-ненаситната ми жажда да отстоявам своето разбиране за нещата от живота и художественото му претворяване. От ранните ми творчески поетични прощъпулници преди много години, до през десетината години на стоялата готова, разписана за печат с редактор Петър Андасаров и готова предна корица, но така и не излязла до т. нар. „големи промени“ в закритото след тях издателство „Народна младеж“ първа моя събрана поетична книга със заглавие „Траектории“, отстояването на тези акценти в творчеството ми имаше едно ниво – редакционно. А по-късно, когато „Траектории“, благодарение на бъдещия академик Иван Гранитски видя актуализирана бял свят под заглавието „Пречистване“ в неговото издателство „Захарий Стоянов“, отстояването на личното, историческото и моралното отбеляза нов по-ожесточен етап. Твърдоглавата ми последователност на творческо поведение с реализацията на всяка моя от следващите ми жанрово чувствително разнообразни тринайсет книги с поезия и проза, мобилизиращите отстояването на ценностите ми сили, като че  ли се умориха, а може да са се отчаяли от моята непоправимост. Та ме оставиха с по-тежката част от човешката ми драма, насаме с отстояването на творческите ми лични, исторически и морални традиции, на огъня на собствената ми българска човешка съвест. 

- Има ли момент в живота Ви, в който „републиканецът“ у Вас е бил най-близо до отказ и какво Ви е върнало обратно към борбата?

- Никога не съм се изправял пред дилемата, да се откажа, поради каквато и да е било причина, дори за миг от житейските си ценности, култивирани в мен от примера на живота на моите родители, вдъхновени строители на първите най-големи национални хидроенергийни обекти в младата ни република, от мъдрия и земен живот на дядовците и бабите ми, от творчеството на любимите ми автори от юношеството и младежките ми години: Христо Ботев, Николай Некрасов, Владимир Маяковски, Шандор Петьофи, Христо Смирненски, Димчо Дебелянов, Никола Вапцаров, Пеньо Пенев…, от суровите ми курсантски години във Висшето народно военно училище „Васил Левски“ във Велико Търново, от вълнуващата ми късна студентска среща с корифеите на западно-европейската литература във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Капризите на живота са ме поваляли няколко пъти, но винаги започвах живота си отначало вдъхновено, без да изоставя изплашен или увлечен от политическата мода, или заради изгоден модерен морал, онова, което носех в себе си от ранните години на своя живот. Разбира се, че съм длъжен да отдам заслуженото на своята любима жена Надя, с която се срещнахме съдбовно като петнайсетгодишни мечтатели, а по-късно заживяхме като съпрузи, които вече петдесет и седем години делим несгоди и радости. И моята ценностна устойчивост аз дължа в живота си безспорно в голяма степен и на нея, защото никога не ме предаде, тихо и нежно отгледа и възпита достойните ни деца, а беше и е пълноценен човек в обществото и работата си, за да се радваме днес с чувство на заслужено право на това как се борят за своите ценности с живота нашите внуци и неосъзнато, но напиращите след тях правнуци.

- Кога за последно се почувствахте истински свободен и каква беше цената на тази свобода?

- Това е отличен, но май труден въпрос. Но защо да е труден! Всеки път, започвайки живота си отново, с верния си другар под ръка и с всеотдайните си дечица до нас, съм се чувствал свободен. Но истински свободен се почувствах, след като в един от най-трудните мигове в живота си, на френския бряг на океана в Рошфор, през далечното лято на 1978 г., в разговор с един амбициозен партиен началник с пола, „на прикритие“ като народна певица в нашата българска културна делегация, на която бях ръководител, ми напомни, че съм изключен от партията и не съм свободен да говоря каквото си искам пред домакините ни, си спомних една мисъл. Тя висеше вдясно от черната дъска в тясното ни класно помещение във военното училище във Велико Търново някога и щеш не щеш, волно или неволно, се набиваше в очите ни. Но не бях си представял, че се е вселила толкова дълбоко в мен, че ще бъде моята философия за едно от най-съдбовните решения за мен и моите най-близки хора. Мисълта беше приписана на Феликс Едмундович Дзерджински: „Да обичаш свободата си, означава да попаднеш доброволно на каторга!“. Реших и ѝ го казах: „За свободата да говоря каквото мисля, когато и където си искам, аз си подавам оставката, самоосъждам се и заминавам на каторга!“. И така направих, заминах за северната Удорска тайга в тогавашната Коми република на Руската федерация, където преминаха хиляди българи в усилен труд в дърводобива и строителството. При мен дойдоха Надя и децата ни Вяра, и Николай. Живеехме в Междуреченск, малко модерно поселище, построено от нас. Намираше се на четиридесет минути път с влак на север след последния северен съветски лагер Йодва в този район и на половин час след нас жп линията свършваше. Когато дойдоха за първи път при мен, възрастна руска жена, която пътувала с тях в купето, като слизала на Йодва, си везела довиждане и попитала: „Милички, толкова сте млади и хубави, какво сте направили, че са ви пратили чак тук?“. Живяхме там единайсет години и половина, тръгнахме си без дъщеря ни, която остана студентка в Ленинград. Но всеки един от нас вече имаше право на обич към свободата на мисълта и словото си. И това е абсолютно така. Така живяхме там! А когато се прибрахме през разломната 1989 г. в България се появиха толкова много поводи да си останем същите и четиримата. Само един пример потвърждаващ за това как се случваше всичко това там. Въпреки, че „славата“ ми на низвергнат от членството ми в БКП, да ме застигна и там, тайгата не вярваше на мълвата, следваща човека. Тя проверяваше със своите сурови закони и оценяваше всяка личност и неговите качества безпристрастно справедливо в труд, екстремални условия и нелицемерни човешки взаимоотношения.

Една среща на партийно-стопанския актив за активизиралите се перестроични икономически проблеми на съвместния ни руско-български стопански производствен живот в Междуреченск я водеше Енчо Москов, който след като „възкръсна“ партийно в нашия Удорски район, беше вече оглавил в Москва партийната организация на комитетите на БКП в Съветския съюз, а аз в момента бях главен диспечер на управление на производството. По време на срещата пита, седналия до него партиен секретар на предприятието Тодор Кръстев, възрастен и много добър, поплашлив човечец, къде съм, защо ме няма. „Нали, знаете, той е изключен от партията, др. Москов…“, му отговорил бай Тодор. „Да го извикате веднага“, наредило началството и скоро Енчо Москов размести столовете и ме сложи между него и партийния секретар. От другата страна стоеше отговорен представител на ЦК на КПСС. Ние  имахме злополучно стартирало приятелство след като му бях донесъл преди време като комсомолски лидер  у нас наказание от Тодор Живков на един конгрес, на който присъства и Фидел Кастро. Тогава си затрих по джобовете провереното и редактирано приветствието на армейската младеж до конгреса и го поднесох без да го чета. После се припознахме в тази история като дойде при нас в тайгата като секретар на районния комитет на партията. И на няколко пъти ме търсеше за изпълнение за специални поръчения. Спомням си, при минусови температури под 40 градуса, едно от селищата ни беше останало без хляб, а транспортът беше блокиран. Успяхме да запалим един тежкотоварен самосвал „Краз“ и натоварен с брашно да го закараме на бедстващото селище. А като отиде в Москва, за общата конференция на българските комунисти в Съветския съюз ми възложи да напиша в стихове приветствие до нея и да го подготвя и режисирам край деловия президиум на сцената в залата на нашето посолството с българските чавдарчетата, пионерчета и комсомолци, които живеят и учат в Москва. Направих го с освободено удоволствие и въодушевление. Добре знаех какво биха ни казали децата ни, на мен и майка си, в подобен случай и просто ги „преписах“ искрено и точно, което се оказа твърде успешно и емоционално. Но да се върнем на въпросната среща на партийно-стопанския актив в Междуреченск. Не мина много време от аварийното ми настаняване на масата и след няколко тоста, до болка познати за онова време, Енчо Москов почука по чашата си с ножа и високо обяви: „Давам думата на Любчо Иванов да каже едно от ония, неговите стихотворения!“

Почувствах полъха на безграничната свобода, който ми надяна бялата риза на смелата искреност, която спохожда навярно и тръгналия към бесилото за правото си, изправих се и  започнах:

Върти се тишина предателска –
от чашата ми чака тъжен звън
и няма ни една ръка приятелска
да разсее позорния ми сън.

Но някъде навярно има птици
и хората щурмуват небеса!
Вие, мои пресъхнали ресници,
не вярвате ли вече в чудеса.

Залата беше зловещо притихнала, всички гледаха в масата пред себе си. В мен бяха вперили очи само Енчо Москов, разбираш всичко, което става и съветският представител до него, само подозиращ, че става нещо. А аз продължавах монотонно и дълбоко:

Много са ни нас предавали,
много са ни стреляли в гърба,
но сме жилави и сме оцелявали.
И сега ще доживеем утринта.

Приседнах. Тишината властваше ненарушена. Всички гледаха към Енчо Москов. Само бай Тодор, вир вода от притеснение, се наведе леко към ухото и ми рече тихо: „Какво направи, бе Любчо?“. Енчо Москов го чу и високо му отговори: „Какво е направил? Да не го изпратиш по-насевер?“ и заръкопляска. Залата поде аплодисментите, които все повече се усилваха … В този миг съветският му партиен колега с недоумение го попита: „Энчо, что случилось?“. Той го погледна и му продума: „Это очень сложно, Сергей, я объясню тебе позже.“.

Ето, тогава се почувствах истински свободен, а цената на тази свобода беше тези повече от единайсет години моя, а заради мен и на най-скъпите ми хора, доброволна каторга в суровата руска тайга, недалеч от границата ѝ с тундрата. Накрая на света. Убеден съм обаче, че за всеки един от нас като свободни хора днес, цената си струваше.

- С възрастта човек по-скоро се научава да опрощава, или започва по-ясно да назовава вината както своята, така и чуждата?

- И с възрастта човекът, ако е човек, си остава същия човек от младини. Та, ако на младини е вече проумял мъдростта на опрощението, принципността на самооценката на своите решения и действия, и вината си при едно или друго от тях, или доблестната дързост да посочва пряко и в очите, независимо на чия глава са, чуждата вина, той ще го прави и на старини. Човекът обича своята спонтанна и откровена младост, и въпреки, че с възрастта придобива повече задържащи емоционалното му поведение механизми, ако не се превърне в предател на собствения си живот, ще иска и ще прави всичко възможно да бъде все млад и дързък, следвайки първите си формирани трайно житейски принципи. Въпреки, че в действителност, ще перефразирам по памет Илия Бешков, от всички възрасти най-приятна е старостта. Защото до нея се стига най-трудно, а и не всеки получава този дар от съдбата. Ползваш се с почитта и уважението на околните, без да си ги заслужил. Твоята немощ и окаян вид са напълно достатъчни за това. Само не съм съгласен с него, че в старостта си не си задължен към никого. Крачейки бодро към нея, все по-силно подозирам, че си оставаш до края задължен към спомена на своята младост.

- От какво се страхувате повече днес, от смъртта или от недоизказаното?

- Смешна би била всяка героична поза на този отговор. Аз съм човек до мозъка на костите си. Нито страхът ми е чужд, нито изказаното ми е достатъчно. По-важното е да убедиш себе си в тази неизбежност и да я приемеш смирено.

- Ако сега бяхте човекът срещу себе си, какъв въпрос бихте си задали, както и бихте ли имали смелостта да отговорите честно?

- Може би ми прилича въпроса: „Драги приятелю, не си ли луд, че продължаваш да разсъждаваш и живееш като Дон Кихот?“ И бих си отговорил честно: „Сигурно съм луд, но оня, балканджията с брадата от Калофер, е сътворил утехата ми: „… Свестните у нас считат за луди…“.

- Не е ли необходимо малко смирение, за да имаме прозрение?

- Малко, няма да ни стигне. За прозрението-спасение, ще ни трябва много смирение!