Последни новини

„Няма наивни неща, написани от живота“ (Любчо Иванов)

Пътят, водещ към не съвсем малкото селце, е тесен и доста криволичещ. Вечерният сумрак прикрива очертанията на асфалта, нескопосано позакърпен през летните месеци. Нарядко автомобили проблясват с оттенъците на спусналата се вечерна мъгла. Пътуването е кратко и почти потънало в топлината на купето, в което се чува само лекото сумтене и преглъщане на останалите пътуващи. Времето за този сезон е дори приятно приветливо. Заледените пътища на Предбалкана са останали с празното бяло и снежно очакване.

Пристигаме по вече познатия път, който в едни далечни години преминавахме многократно. Само дето днес се завръщаме в началото на края на този път. Не намирам почти никаква разлика – освен липсата на онзи не особено приятен мирис на бензин, който винаги присъстваше в колата, която тогава имаше семейството ни. Светлинките стават все по натрапчиво присъстващи – в началото минаваме покрай голям завод, след това идва училището, което все още посреща своите ученици.

Нямам възможността да познавам всички онези пътници, които се връщат към началото по този път. Те са притихнали и може би очакващи да бъдат посрещнати от позабравените погледи на онези изоставени някъде там, в поизбледнялото минало детски години. Странно е усещането от всичко това, дори изглежда някак не съвсем реално, но пък създава онази интимна искреност на непознатото очакване.

Изкачвам стълбите на двукатната къща, които май отдавна не са посрещали човешки крак. Дори въздухът в помещенията прозира със своята застояла изоставеност. По стените висят толкова много избледнели портрети на великия Дан Колов, което настойчиво ми говори, че предишните обитатели са изпитвали особена гордост от победите му. До тях са  семейните портрети, обработени в онзи характерен за фотографиите от началото на миналия век стил. Подборка от вестници за събития, които са имали своята особена важност за хората тук. Странно усещане за пътуване към нещо, което е носило и радост, и тъга. С бързи крачки надниквам в приземния етаж, където се очертават две грънчарски колелета – знак, че тук е присъствал занаятчия. Нащърбени и очукани стомни, вази и други предмети от бита на отдавна напусналите този дом обитатели още стоят по рафтовете, които не са усещали допир на човешка ръка от много години. Забравен дом, който някога е живял със своите радости и тъга, а днес стои пред нас почти мъртъв. Градината,  осветявана от уличната лампа, ни предлага нерадостна картина на един почти футуристичен хаос от вече поизмръзнали шубраци, които дори не си спомнят отминалата есен.

Презимували много зими, събуждали се от много пролети, те, нещата, са отново тук. Болезнено различни и неприлично въпросителни към нашето пристигане. Дали ще ни простят вечерното разбуждане или ще останат неразбиращо закрити за нашето неприлично любопитство?

Не съм сигурен, че ги разбирам съвсем нещата, но те винаги пристигат такива, каквито си пожелаят, и тогава, когато поискат. Дали това е романтично или пък някак прозаично естествено, дали натрапчиво неизвестно или пък дори стряскащо пробождащо? Оказва се, че трудно можем да ги спрем и ни остава да ги приемем, да се опитаме да ги настаним удобно в нашите мисли и да помогнем на душата ни да ги обикне или да ги прогони от себе си.

Пътищата ни примамват със своята неизвестна красота и със своето очакващо очарование. Ще ни приютяват или изблъскват в канавката? Понякога ще ни карат да усещаме и силна болка, и неописуема радост. Но накрая ще ги съберем в спомена за тях и ще ги обгрижваме до края на това ни човешко съществуване.

Съвсем наскоро, през късните нощни часове на приглушената светлина и топлината на стаята на поредната разбудена нощ, тръгнах с един помъдрял с времето и с усилията на сътворения свой свят човек, описал го с немерената реч на словата. Пътуването през дните на отмерените пътешествия леко ме притесни, защото ми приличаше на запълнени с някаква календарна равносметка квадратчета. С всяка дума настъпваше успокоението, че събраните думи нито следват хронологията на събития с преживявания, нито са напътстващи други пътувания, а са по скоро усещания, дали възможност за възприятия на решения, които са следвали във времето и пространството. Подредени по особен начин, без претенция да бъдат степенувани в някаква градация. Даващи указания с премерени знаци на пътуващите, дори и на тези, които са неспособни да ги приемат. Няма лекомислени съчетания на събрани прозрения, няма помпозна придирчивост, нито особена преднамереност.

Всичко е намерило своето място и е потърсило обяснение на нещата за случващото се. Искрено различно, с необуздана откровеност, там намират място палачите на съгрешилите. Отредено е подобаващо време и на вождовете, които понякога, но всъщност неразбираемо често, се превръщат в диктатори. Явно човешката същност се опитва да властва върху всички и всичко, за което се е погрижила да бъде заставено в това си състояние на нещата. Видимото и невидимото ще ни преследват в неизбежното, но винаги ще се стараят да ни показват и началото, и края, който няма как да разберем кога ще достигнем. Неизбежно по пътя ще срещаме и лъжливи мъдреци, и такива, които ще се опитват да ни покажат колко са мъдри в своите лъжи. Отсъства страхът, а и в целия този път той е бизсмислен, но ясното разбиране за това идва неразбираемо късно за всички.

Като с брадва на селски мегдан разсякох подредените думи в моя хаотичен порядък и ги разбрах така:

Лозунгите са мъртви думи и не водят по Пътя!

Вождовете търсят индулгенции от народа с обещания за добруване. Диктаторите са вождове с провалени обещания.

Из Първо пътешествие, „Бащата на нещата“, Любчо Иванов

Мъдрецът на трибуната е между Небето и Земята.

Из Пето пътешествие, „Бащата на нещата“, Любчо Иванов

Преситени, оядени и безчувствени търсим щастието си – напразно!

Из Дванайсето пътешествие, „Бащата на нещата“, Любчо Иванов

Страхът е празна работа, но го разбираме чак когато си тръгваме от този свят!

Из Тринайсето пътешествие, „Бащата на нещата“, Любчо Иванов

Хора под строй крачат към общата цел! Безумие! Даже някои пеят! Като пред заколение!

Из Двайсето пътешествие, „Бащата на нещата“, Любчо Иванов

Безспирен дъжд и вечен вятър няма!

Из Двайсет и трето пътешествие, „Бащата на нещата“, Любчо Иванов

Да се докоснеш до смисъла на това което правиш, е като да се събудиш след кошмар и да разбереш че си жив.

Из Трийсет и девето пътешествие, „Бащата на нещата“, Любчо Иванов

Невидимото е същността на видимото.

Из Четирийсет и трето пътешествие, „Бащата на нещата“, Любчо Иванов

Всяка победа в ежедневната надпревара е измамна.

Из Четирийсет и пето пътешествие, „Бащата на нещата“, Любчо Иванов

От коя страна на неизбежното заставаш сам решаваш.

Из Петдесето пътешествие, „Бащата на нещата“, Любчо Иванов

Грешката е човешка направа. По Пътя е пълно с въпроси, на които не знаеш отговорите.

Из Седемдесет и първо пътешествие, „Бащата на нещата“, Любчо Иванов

И да продължиш без страх, и да спреш навреме, се изисква смелост.

Из Седемдесет и трето пътешествие, „Бащата на нещата“, Любчо Иванов

Палачът също е пътник по Пътя, но печели хляба си като изпълнява смъртните присъди на осъдените други пътници.

Из Седемдесет и четвъртото пътешествие, „Бащата на нещата“, Любчо Иванов

Свечеряване е, а мислите са пръснати като мозайката на остарялата читалищна сграда, която се опитва да ни приюти в прякото и преносното ѝ смислово значение. Напиращите спомени са тръгнали необуздано във всички посоки, като се преплитат във времето и пространството. Понабраздените лица на присъстващите настойчиво напомнят за преминали дни в трудности и радости, а шарената покривка припомня да отминалите детски години, в които мушаменото покритие беше задължителен реквизит на кухненската масичка. Помещението, което ни посреща, приема единствено външното сгряване на оскъдните все още слънчеви лъчи. Пристигналите за срещата са се настанили в удобството, което им позволява личното познанство с човека, с когото ще се видят след години на раздяла. Организаторите придават определена припряност на иначе настаненото спокойствие, като се лутат от едната до другата страна и приканват останалите прави да седнат около масата.

Човешкият живот е очакване и надежда, в която участваме с желанието да го осмислим със своето присъствие. Възможността това да се случи е толкова вероятна, колкото и вероятността да бъде пропиляна. Искреното ни желание е това да е убедително и личностно изживяване, което да има смисъл както за самите нас, така и за околните. Тържествуването на едното и другото състояние е толкова близко до възхваляване и отричане, че понякога приемането на истинската действителност е достатъчно трудно начинание.

***

Днес отваряме един разказ за човешката битност, смисъл, прозрения, мечти, терзания и дълбочина на собствената оценка на случилото и случващото се. Той самият казва, че е „вечно търсеща и непреклонна човешка същност“ и съвсем не се е объркал в това си твърдение. Търси упование и в мислите на Петър Дънов „В бъдеще при вас ще остане само това, което сте обичали и което ви е обичало. Всичко, което се е въртяло около вас без любов, ще си отиде, както течащата вода си отива“ и на Албърт Пайк „Това, което правим за себе си, умира с нас. Това, което правим за другите и за света, е и остава безсмъртно“.

Неговата вербалност е опростена с крайна монотонност на изказа и твърде силната красноречивост на изказаното слово, което не търпи възражение. Самият той има твърде стриктен модел на допустимост на околните до неговата сърдечност, което го прави в известен смисъл непробиваемо недосегаем в отстояване на своите твърдения. Слушащият е твърде обсебен от поднесеното съдържание, което не кокетничи с високата претруфена образност, а просто стоварва върху неподготвения човек своята искреност.

Животът е като морето и ние сме като рибите, които се раждат, живеят и
умират в него, или на нечия трапеза, на която измислени величия
пълнят ненаситните си търбуси със съдбите на своите себеподобни.

Морето е досущ като живота. В утринта край него ти е светло на душата
и животът е примамлива заблуда като морската шир, а привечер ти
причернява от нечие предателство на Божието намерение за човека и Бог
гневено раздира небето с ослепителни гръмотевични мълнии. Морето
побеснява и както е в живота - да не си нито риба, нито човек в него.

В живота е, както е в морето, от древни времена до днес, безбройни
едри и дребни хора и риби, и какви ли не безбройни божества,
властват на смени и над рибите, и над хората…

А Слънцето, единствено Слънцето и великата му Светлина
остават винаги символ на живота, „от нине до века“.

И може би за това в този толкова модерен свят,
„… царство кърваво, грешно, царство на подлост, разврат и сълзи,
царство на скърби – зло безконечно…“
има един пристан старомоден за последните рицари на Светлината.

На него те, свободните зидари, в името на живота
градят своя Храм на човечността, обикнали бащата на божествата –
Великият архитект на Вселената!

Той е роден в севлиевското село Градница, родно място на Мара Белчева – една от най-красивите български поетеси, станала неволно причина за първия след Освобождението на България дуел предизвикан от любов. Тук е роден и Борис Машалов, чийто песенен талант е забелязан лично от Сирак Скитник. И независимо че Борис Машалов усвоява професионално занаята на бояджия, а по-късно учи и оперно пеене, той остава в златната съкровищница на България с изпетите от него народни песни. Тези два примера са красноречиво доказателство, че хората, родени тук, имат толкова разностранни таланти и интереси, че ще е необходима дарбата на друга тяхна бележита съгражданка, каквото е Фани Попова-Мутафова, да опише житиетата и битиета им както подобава.

Негови съвременници са българският писател – белетрист и журналист, дългогодишен главен редактор на в-к. „Стършел“ – Христо Пелитев, професорът по икономика Марин Петров и детският хирург проф. Мария Михова – всички те родени в планинското селце Градница.

И ако се опитам да водя известен задочен спор за силата на планината и морето, то нашият водач на днешните ни мисли е родѐн недалеч от средновековната крепост „Пречиста“, която е издигната още по времето на Римската империя и е служела за отбрана на Русалийския проход, който е бил стратегическо място.

Той пише: „В залеза на живота си, привързах своята съдбовна лодка тук, в залива на мъдростта, припомняйки си сега притихнал, ден след ден, всичко онова, което доведе човешкия ми живот до този мой последен морски пристан:

Дядо ми, който ме научи да държа плуга в браздата на живота права като по конец; баба ми, която ми завеща да уважавам вярата на всеки човек и никога да не го упреквам за нея; майка ми, която накара сърцето ми да пее;  баща ми, който ми показа, какво е човек да бъде мъж; жена ми – какво е да обичаш, а нейните родители – да бъдеш всеотдаен до последния си миг; децата, внуците и правнуците – да вярваш в безсмъртната щастлива надежда за бъдещето; братството на свободните мъже – да служа на човека с обич. И най-вече – примера на предците ни и големите синове на народа ни, че човек може да признава и уважава културата, историята и достиженията на всички народи по света, но да помни до последния си миг, че има само едно Отечество! Всъщност, всичко това нямаше как да се случи,  ако животът не беше като морето, и ние не бяхме захвърлени от съдбата  в неговите бушуващи вълни, невинно малки, без компас, за да търсим сами в борби, победи и падения, в радост и скърби, посоката на Божията промисъл за нашата собствена човешка участ!“

В неговите текстове няма да намерите ослепителната възторженост, нито песимистичната натрапчивост. Всичко тук има известна измеримост и премереност, което най-вече е част от преживяното време и събраната мъдрост. Днес мъдростта се е прибрала дълбоко изплашена от случващото се и се проявява с определена непригодност да се пребори с опълчващата ѝ се посредственост. В споделените „патила“ няма и намек за страх или неустойчивост. Дори напротив – от време на време се прави опит да се проправи пътека, която да води до доброто на нашето човешко съществуване.

Няма илюзорна замечтаност, нито трезво отчаяние, а просто „няма наивни неща, написани от живота“. Човешката съкровеност, споделена с искреност, дава истинския облик на написаното, което му придава онази сила, която днес е необходима на всички ни.

„Няма наивни неща, написани от живота. Само опитът ни да преиначим нещо от написаното от него при преписването му може да бъде наивен, дори глупав. Но най-глупавото ще бъде, ако почнем да твърдим, че сме се смели от щастие, когато сме плакали от мъка. Та ако в разказите, стиховете и песните ни, тъжните сълзи са повече от радостните, това означава, че животът си е просто такъв – повече тъжен, отколкото радостен. Това обаче няма нищо общо с оптимизма, който ни съпровожда по земния ни път. Той е непоправимо състояние на духа ни, въпреки всичко.

Нашият красив житейски сън, от който може да ни разбуди само смъртта“.

Опитвайки се да се преборя със собствения си наивизъм няма да му повярвам, че само смъртта може да ни разбуди. Днес сме на масата на спомените, готови да потърсим поизхабените си мисли за добро и смисленост, но и да усетим вътрешната си потребност да ги сбъднем преди смъртта.

.....

Любчо Николов Иванов е роден на 11 октомври 1948 година в севлиевското село Градница. Израства по националните строежи на родината, строени от неговите родители: яз. „Ал. Стамболийски“, яз. „Батак“, подземната ВЕЦ „Пещера“, яз „Студен кладенец“, яз. „Кърджали“, яз. „Ивайловград“ и др.

Средното си гимназиално образование получава в Стара Загора. През 1971 г. завършва ВНВУ „В. Левски“ във Велико Търново с гражданска специалност преводач по чужди езици, а през 1982 г. – българска филология и история във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, защитавайки с отличие дипломната си работа „Първи отзиви за поезията на Некрасов в Русия“.

Работи в системите на отбранителното и вътрешното министерство. През 1974 г. се завръща в Стара Загора, където работи като завеждащ културно-масовата работа с филмите в Окръжно управление „Кинефикация“ и директор на Професионалния ансамбъл за народни песни и танци „Загоре“. По-късно, 11 години живее със съпругата си Надя и децата си Вяра и Николай, и работи в тайгата на Коми АССР. Там той извървява пътя от работник до стопански ръководител и директор на дом на културата.

Бил е кореспондент на в. „Дружба“ в Москва.

Завръща се в България през 1989 година. Работи като директор на Дом на работниците от транспорта, журналист и директор на радио „Стара Загора“. През 1989 година Любчо Иванов става кореспондент на в. „Труд“. От 1998 г. е отговорен редактор на „Тракия Труд“, а от 2008 до 2012 г. – на „Твоят ден“, регионално издание на вестниците „Дневен Труд“ и „24 часа“ за Стара Загора, Хасково и Кърджали. Работи като главен редактор на сп. „Зидарски преглед“ (2012 – 2014 г.) и на електронния вестник „Хрониката“ (2012 – 2020 г.), служебни издания на Обединената велика ложа на България. Междувременно е и ръководител на Информационно-рекламния център на издателство „Просвета“ в Старозагорска област.

От 2006 до 2023 г. в издателство „Захарий Стоянов“ издава поетичните си книги „Пречистване“, „Призори“, „Прошка“ (с компактдиск към нея „33 стихотворения с гласа на поета“, запис в радио „Стара Загора“), „Прераждане“, „Прокълнати“, „Пресътворение“, „Притихване“ , „Барикадни песни“ и „Причастие“. В издателска къща „Труд“ излиза мемориастичната му книга интервю „Стефан Дамянов – живот в две епохи“, а литературно-историческата му студия „Певецът на Руския север“ издава издателство „Захарий Стоянов“ и поетично-художествената му интерпретация по „Книга за Пътя и Постигането“ („Дао Дъ Дзин“) – издателство „Класика и Стил“.

В предговорите на книгите му, в изказванията си на техните премиери и в свои публикации, положително отношение към неговото творчество са изразявали Андрей Андреев, Антон Дончев, Валери Стефанов, Венелин Терзиев, Евтим Евтимов, Иван Гранитски, Константин Еленков, Любомир Левчев, и др.

Член е на Съюза на българските журналисти.

Любчо Иванов е приет за масон през 2007 г.  Избран е за Майстор на своята ложа през 2017 г. През 2019 г. му е присъдена титлата „Почетен Стар майстор“ на ложата. През 2020 г. е избран за член на Съвета на великите сановници и е Велик оратор на ОВЛБ до 2023 г. През 2025 г., по повод 145 години от създаването на първата българска масонска ложа в Русе „Балканска звезда“ е удостоен с почетната награда „Иван Ведър“ и е Осмият неин носител в ОВЛБ от 2011 година до сега.