Последни новини

Денят ще покаже своята незавидна гордост, простичкото безразличие към нашите тревоги и своята неумолима безгрижност, с които някак неволно успява да препуска по калдъръмените улички на нашия разпилян ден. Ще поднася очарование и разочарование, ще носи сълзите на своята тъга и радост, прегръдките на своята обич и безмилостно ще си отива като един безкрайно кратък миг от нашето съществуване.

 

Дали ще успеем да го усетим, да го придружим или дори да му се зарадваме или разсърдим си остава само и единствено наше усещане, което няма кой да ни подари или заеме някой друг път. Идващият ден е в нашето смислено пробуждане за онова спокойствие и начин за съпричастност в неговото присъствие при нас. Едва ли винаги това ще е най-доброто и най-приятното ни изживяване, но със сигурност ще ни остави нещичко някъде в отражението на поредното вдишване и издишване на този наш живота.

 

Добър ден, тъга.

Сбогом, тъга.

Ти си изписана в линиите на тавана.

Ти си изписана в обичните очи.

Ти не си най-страшното бедствие, защото и у най-жалките устни оставяш усмивка.

Добър ден тъга.

Любов на отзивчиви тела.

Всесилие на любовта,

чиято ласка възниква внезапно

като чудовище без плът.

Глава разочарована…

тъга с прекрасен лик.

„Добър ден, тъга“, Пол Елюар

 

Отърсва се безкрайно бързо от своето идване, тръгва и върви с една отчетливо изправена походка и някак си не се обръща много, за да поостане по-дълго при нас. Дали знае колко нужно ни е неговото оставане, за да ни даде още и още поне една проклета възможност в този ни ден. Може би иска да я пропилеем, да не забележим неговата светлинка и да се прибере в своя си безизразен покой. Не го усещаме, пропускаме го да си тръгне, без дори да се замислим какво ни носи или какво ще ни вземе. Дали не е по-добре да не се интересуваме от неговото идване и отиване, а да се окажем воайорстващи над неговата същност. Все пак нужно ни е да се опитаме да го докоснем и може би той ще ни приеме по своя си начин. Нали все пак е неповторим и неосъзнато различен и няма как да дойде пак същият отново при нас.

 

Притихнал или разбунен, той ще идва и ще си отива в безкрая на своето битие и на своето съществуване. Дали ще е поредният или пък последният – дори не отговаря на този биздиханен наш вопъл, умолявайки го да ни сподели тази своя тайнственост.

 

Една тъга, една троха –

тъй рони старецът изсъхналия хляб.

Около него – ято гълъби.

Не е самичък старецът!

Ах, господар е той на скромната трапеза,

обиколен от толкова небесни гости…

И рони старецът живота си изсъхнал –

година след година, спомен подир спомен.

А гълъбите лакомо кълват, стомаси пълнят.

След миг, до шушка изкълвали всичко,

ще излетят по своите небесни работи.

Самичък ще остане старецът,

без хляб и без последната троха дори.

Съвсем самичък.

И само бъдеще пред него…

„Една тъга, една троха“, Максим Максимов

 

Лудешки и дори некрасив смях ни спохожда и ни вади от тази неистова летаргична реалност. Показва ни, че трябва да вървим към този наш безкрай. Догоряла цигара, останала самотно на перваза, празен поглед в почти пресъхналата локва, разпилени боклуци край озъбения тротоар, поизбледнели от своята цветност листа, подредени в хаотичен безпорядък и някакъв нежелан вечерен ветрец, който е пропуснал да донесе топлината на есенното поизхабено слънце.

 

Времето на този ден бърза да си тръгне от него – разпръснато различен. Отива си и не чака нито нашата покана, нито се обръща от молбата ни да поостане милостиво го гледаме още миг поне, да остане приседнел за мъничко при нас.

 

Не искам с моята човешка битийност да споря с него, защото той си е отишъл от нас. Ще остана с моята най-искрена надежда, че ще бъда част от неговото идване и отиване, без очакването да се сбогува с мен. Едва ли той ще ме забелязва всеки път, едва ли ще бъде искрен и безгрижен всеки път, но аз искам да бъда в него с боязливите си опити да бъда забелязан и да давам от това, което си мисля, че мога и имам, с непринудените си и несръчни неща, които все още не мога и не знам и все така да го чувствам и усещам.

 

Седни Тъга, дошла си ми на гости,

дори да ме разплачеш, пак седни!

Разплакала си други и до кости

ти мокра си от техните сълзи!

Седни Тъга и дай да те прегърна

и себе си и теб да утеша!

Дори да знам, че спомени ще върна,

до късно ще говорим о, тъга!

Предателства като пелин горчиви

ще си припомним двете във нощта,

ще минат само като сенки сиви,

ще се опитам всичко да простя!

За грешките направени от мене,

ще ми припомниш сигурно сега,

но мигове пропуснати след време

не могат да се върнат о, Тъга!

„Седни Тъга, дошла си ми на гости“, Гергана Сотирова

 

Дали ще заслужа или не тази награда в това битие на безкрая – все още не зная, но ще правя безкрайни опити да бъда скромно забележима част от присъствието си в своя пореден ден. Не бих искал да заслужа съчувствието – то се получава даром (Роберт Лембке). Може би много повече искам да заслужа завистта. А дали „завистта няма да е най-искрената форма на признание“ (Вилхелм Буш) едва ли ще бъде еднозначният отговор на моите въпроси, но ще се опитвам да ги търся в този и в следващия си ден.

 

И ще бъда търпелив в своето очакване, защото може би ми предстои още един нов ден!

 

Джулаят - символ на промените

Въпреки че традицията Джулай Морнинг е свързана с хипи движението от 60-те години, България е единствената страна, в която празнуването на Джулай е запазено и до днес. 

Джулай Морнинг възникава във Варна през 1986 г. като протест срешу комунистическата власт, който се изразява в символиката на едноименната песен на Uriah Heep. Посрещането на изгрева се възприема като едно ново и по-добро начало за бъдещето на първоначалните участници. Това са и първите български хипари.

July Evening във Варвара

След падането на комунистическия режим младите хора променят смисъла на посрещането на първото юлско слънце и се отдалечават от хипарската идея или „старите хипари”. Именно основателите на движението решават да започнат да празнуват „ивнинга”, като се събират в черноморското село Варвара на 30 юни.

July Morning в планината

С времето традицията на Джулай Морнинг придобива все по-голяма популярност сред младите хора, които честват знаменитото утро най-вече на брега на Черно море. В някои населени места хората се събират и по поречията на реки и големи водни басейни.

Look At Yourself, 1971

Песента July Morning е третата поредна от албума на Uriah Heep от 1971 г., Look At Yourself. Джон Лоутън В днешни дни Джулай се празнува с участието на Джон Лоутън от Uriah Heep на най-източния бряг на българското черноморие – село Камен бряг, където слънцето първо огрява България.

Традиция от древността

Посрещането на първите слънчеви лъчи е свързано и с почитането на слънцето, практикувано от дъновистите, както и с древните обичаи на българските племена.

Uriah Heep в България 

Uriah Heep е първата западна световноизвестна хард рок група, която посещава България по време на комунистическия режим. През август 1988 г. бандата изнася около 25 концерта в големите български градове.

Uriah Heep идва от...

Името на групата Uriah Heep е заимствано от герой от романа на Чарлз Дикенс – „Дейвид Копърфийлд”, който е описан като много тих и скромен човек. Албумът на бандата „Very ‘Eavy…Very ‘Umble” е препратка към това описание.

Love.net

През март 2010 г. Джон участва в българския филм Love.net, продуциран от Miramar Film. Част от снимките протичат в английския парк Liscombe заедно с китариста на Uriah Heep - Мик Бокс (Mick Box). Премиерата на филма се състоя на 26 март 2011 г.