Последни новини

– Лидия Каменова е емблематично лице за българската журналистика и за Северозапада, но  моят въпрос е за това как добрите журналисти оцеляват в днешната мътна действителност?

– Трудно бих отговорила с една дума. Днес всеки е „журналист“, защото социалните медии дадоха широк мегдан за изява на всеки човек. И да, нищо лошо в свят, в който всеки трябва да презентира себе си, за да успее, но... критериите за истинност и обективност отидоха в небитието. Официалните медии се опитват да противостоят с професионализъм, бързина и точност, ала все повече хора споделят, че не гледат новини, не гледат телевизия и т.н. Доверието в медиите се срина, за съжаление. А заплащането на този труд, който иска всеотдайност и да си на разположение във всяка минута /ако работиш за новини, например/ е направо обидно.

– Истината не е ли все по-трудна днес за представяне, отколкото удобното за показване?

– Да, за съжаление, така е. Повечето от журналистическите материали са в основния „мейнстрийм“, т.е това, което се диктува от официалните източници на информация. Разследващите сайтове и предавания, които разкриват задкулисието, нерядко попадат в дългосрочни съдебни процеси и търпят тежки последици.

– Отстояването на определени позиции няма ли твърде висока цена днес, като имаме предвид, че животът е крайна величина?

– Да, точно това имах предвид със завеждането на съдебни дела срещу публично разкритите връзки или зависимости, стоящи зад определени решения или действия.

– Къде скривате най-съкровените си спомени днес и връщате ли се към тях?

– Най-съкровени за мен остават преживяванията в моя личен кръг от хора – семейство и приятели, които пълнят душата ми с любов и най-красиви емоции. Те ме карат да бъда оптимист и да вярвам в себе си. Разбира се, и в професионален план имам много спомени за срещи и разговори, които никога няма да забравя.

В самото начало, когато аз реших, че ще ставам журналистка, стои един много талантлив и добър човек. Това е Милан Ангелов, редактор във в. „Червено знаме“, орган на ОК на БКП (Окръжен комитет на Българска комунистическа партия) тогава през 1975 година и автор на няколко стихосбирки. Моите срещи с него в редакцията на вестника обърнаха интересите ми към литературата и писането. Защото в началото на гимназиалното ми образование аз бях решена да ставам лекар и имах своите успехи по биология и химия, дори бях консултантът по химия в т. нар. „Школа на отличника“. Но разговорите в редакцията бяха толкова цветни, житейски, философски, че успяха да ме накарат да търся другаде своята реализация. Благодарна съм му за всичко споделено и научено от него. И днес една от най-добрите ми приятелки е неговата дъщеря Елица Ангелова, също журналистка и поетеса, с която имаме много общи проекти и предавания в местната телевизия „Видин“. Едно незабравимо преживяване беше моето пътуване до Сиатъл в Съединените щати и срещата с българската общност там. Това се случи по покана на Елка Русков, която е моя съгражданка и приятелка. Бяхме изумени с какво желание, с каква отдаденост работят българите за съхраняване на традициите и българското зад океана. Заснехме и излъчихме по БНТ през 2016 година 6 репортажа по 5-6 минути за отбелязването на 24 май и други родолюбиви изяви. Днес Елка Русков е официален консул на България в САЩ и продължава да обединява българите и да дава простор на българския талант. И не само това – хиляди са репортажите по БНТ /средно по около 160 годишно/ през тези 16 години и съм благодарна много и за срещите с най-обикновени хора по селата във Видинска област. Те често показваха мъдрост и смирение, а за мен това е много важно!

– През миналата година създадохте филма „По средата на земята“. Какво отчетливо и ясно си спомняте от тези събрани впечатления и мисли от далечните земи и защо решихте, че документалният филм за едно пътуване е един добър разказ за случилото се?

– О, да! Аз много обичам да пътувам, да разглеждам, да се наслаждавам на природни красоти, да се докосна до нещо, за което съм чела и гледала снимки или видеа. Защото преживяването на живо е много специално, поне за мен! Идеята за филмчето се роди от едно предишно пътуване до Аржентина и Чили, което си беше истинско 35-дневно приключение. И, когато се учреди Центърът за творческо и личностно развитие „Свободата да съм“ във Видин, главният „виновник“ за това, Светлана Димитрова, даде тази идея – „Защо не разкажеш за твоите пътешествия?“. И първото филмче беше „Едно пътуване до края на света“, защото ние наистина пътувахме с „Влака на края на света“ в Ушуая, Аржентина при Магелановия проток. Имаше интерес и добри отзиви от приятели, затова от пътуването до Колумбия, Еквадор и Галапагоските острови се роди „По средата на Земята“. Той достигна до още повече зрители, с по-добри отзиви и сега предстои презентация на Япония и Южна Корея, откъдето се завърнах преди дни. Не знам дали е най-доброто, но остава спомен, който лесно се споделя при интерес.

– „За мен цялата магия е в това, че човек там, където живее, свиква с даденостите. Често те са прелестни... Но попадайки в различна среда, това отключва други измерения за душата. Какво е да стъпиш на Екватора, да тръгнеш по стъпките на Дарвин...И още много от богатствата на Колумбия, Заповядайте, приятели, да споделим видяното и чутото за тези далечни земи.“ – казвате в едно интервю за БНР. Защо по-трудно откриваме упование в нашата си история и онези изключителни дадености, които имат българските земи?

– Ами точно заради това, че всички български съкровища са „на една ръка разстояние“. Прекрасна е българската земя, богата и на природни дадености, и на история, и на уникални традиции и изкуство. И аз винаги ще я нося в сърцето си! Но, може би, точно разстоянието и различията подхранват този интерес да откриеш прелестите по цялата Земя, Пачамама, както я наричат местните народи в Южна Америка. В това за мен се крие и носталгията на българите зад граница, както споменах за моите срещи в Сиатъл. Човек иска да усети, да преживее, да влезе в друга култура и да си обяснява сложния човешки свят. Мисля, че едното не пречи на другото, т.е., както расте интересът към пътешествия по света, така се засилва у българите и вниманието към родното, към традициите и историята. Много събития у нас разкриват тази българска съкровищница и много млади хора споделят тези емоции, свързани с нашите корени.

– Старопрестолният Видин, в който Вие живеете и работите, е една от перлите в короната на България, но той остава все по-малко познат и по-малко притегателен за българите, а и за всички останали?

–  Аз не мисля така. През последните години Видин се съживява след голямата криза на границата между XX и XXI век. Тук се върнаха не един и двама млади хора и животът стана по-пъстър, по-интересен. Определено има едно събуждане и вливане на млада кръв – от една страна са базарите и събитията на платформата „Sтетика“, от друга страна са празниците и фестивалите, организирани от общината, новост е и Центърът за творческо и личностно развитие „Свободата да съм“, пъстри и интригуващи са инициативите на видинската библиотека „Михалаки Георгиев“. Подобрява се и градската среда, макар и с бавни темпове, но промените към по-добро са очевидни. Друг е въпросът, че животът тече с бясна скорост, залива ни с новости и ние пак се чувстваме на опашката. А най-голямата пречка за развитието ни е липсата на пътна инфраструктура в Северозапада – oldkdxiej години след откриването на Дунав мост 2 все още няма изграден високоскоростен път до Видин. Необходим ни е още по-голям размах в идеите и реализацията на огромния потенциал, който има нашият град за туризъм, икономика и напредък.

– Видничани не притежават ли все още онзи дух на Средновековието и Видинското царство, което ги характеризира с особена сила и издръжливост?

– Миналото със сигурност оставя трайни следи в нагласите и вътрешната сила на хората, но времената, които споменахте, са твърде далеч зад гърба ни. Промените в света около нас са толкова големи и определящи за нашето мислене и народопсихология, че на мен ми е трудно да направя такава връзка с нашите предци отпреди няколко века.

– Често ли опитвате от сладостта на ръчно изработените бонбони на Калина и какво са децата за Вас?

– Да, прекрасни и уникални вкусове възпроизвежда нашата Калина и се хвърли с целия си ентусиазъм в това шоколадово приключение. Получава ѝ се, но сега е дала приоритет на двете си деца и да, приготвя ни бонбони по разни поводи. Какво са децата за една майка?! Всичко на този свят! И радост, и щастие, и грижи, и тревоги... Живот! Но без това продължение би било много тъжно! Обичам и моите, и всички деца – трябва да ги възпитаваме в любов и добродетели.

– Откъде събирате сили да запазите светлината в очите и мислите си?

– Това си е моята вътрешна сила, която е по наследство от моя баща. Той работеше много до края на живота си почти на 90 години. Самият той е останал без баща твърде малък, но все пак е бил най-големият от четирите деца. Затова се е трудел неуморно да помага на своята майка и да запълва по някакъв начин тежката загуба. И така до последно – тичаше и помагаше на роднини и на съседи. Дори днес, 7-8 години след кончината му, ме спират жени, за да изкажат възхищение от неговия дух и сила и да благодарят за помощта, която им е оказвал. Дребни на пръв поглед неща, но това изпълва сърцето ми с любов към света. Разбира се, чета доста и зная, и виждам колко много несправедливости, завист и омраза избуяват в човешките отношения. Понякога се питам хора ли сме изобщо?! Ала така е устроен животът, поне в днешните му измерения. И аз вярвам безрезервно, че доброто не умира! Този позитивизъм храни моята душа.

– Опитвате се да раздавате от събраната мъдрост чрез своите преживявания, послания, филми и организирани събития – намирате ли отговор на зададените въпроси, на споделените идеи и следовници в начинанията Ви?

– Опитвам се да следвам своя път в живота, както много други хора. И понеже мисля, че недостигът върху житейската везна е откъм добродетелите – честност, почтеност, справедливост, трудолюбие, аз се старая да привнасям там моя дял, пък след столетия може да настъпи баланс J. Да, имам своята среда, приятели и сродни души, с които изповядваме сходни представи за живота и за човешката мисия на земята. А дали намирам винаги верните отговори на въпросите? Ако владеех това изкуство, сигурно щях да съм магьосник. Твърде сложен и объркан е човешкият свят, твърде ограничени са сетивата ни, използваме само няколко процента от мозъка си и често трябва да разчитаме на интуицията си, ако сме успели да я събудим изобщо. Има много още да учим, да се развиваме, за да постигнем един хармоничен свят, където войната и насилието, дори парите няма да са инструменти за решаване на проблемите.

– Къде оставяте да почиват тежките Ви мисли, които неминуемо съпътстват човешкото битие?

– За добро или за лошо бързам да ги забравя, доколкото е възможно, но все пак ми се получава. Вярвам, че мислите сътворяват нашата реалност и затова не искам да се страхувам, запращам лошотиите в небитието пък да става каквото ще!

– Разкажете ни за предстоящата среща на каузата „Здравей, Здраве!“, която предстои да се проведе във Видин в края на месец септември т.г.

– Да, това е моята голяма любов от осем години. Заедно с бялото братство във Видин решихме да подхванем и ние инициативата на пловдивчани за разпространение на духовни знания и практики, както и холистична медицина. Все повече хора се обръщат към невидимия свят, който до голяма степен определя материалния. Впрочем, това е доказано и от науката, няма измислици тук. Тази година за пръв път фестивалът ще е два дни – на 27 и 28 септември в културен център „Жул Паскин“ и неговото послание е: „Само през сърцето можеш да докоснеш небето“. Ще ни гостуват много интересни личности – един от тях е проф. инж. Живко Желев, първият български носител на азиатската Нобелова награда за мир, със 17 златни медала от международни изложения, множество патенти, а работата му в изследване на психофизичните характеристики на водата заедно с проф. Антонов е наречена „пробивът на века“. Ще се потопим и в сакралното слово на Петър Вангелов, автор на 12 книги с духовна тематика, наричан „верен и истинен ученик на Всемировия Учител Беинса Дуно“. С нас ще бъде и енергийният лечител Михаил Михайлов, който ще ни учи как да премахваме блокажите и енергийните замърсявания от тялото и ума. Радвам се, че тази година и Вие ще се включите в нашия празник, както и проф. Маруся Любчева, за което Ви благодаря. Ще има много ателиета и практики, базар интересни стоки, два концерта духовна музика и още, и още, но ще спра засега, за да има и изненади. Скоро ще публикуваме пълната програма на страницата ни във фейсбук.

– Накъде са насочените днешните Ви мисли и мечти?

– Мечтая за един свят, където духовните ценности ще имат много по-голяма тежест и те да управляват човешките действия. Защото потъването в материята е достигнало безумни граници, насилието и конфликтите достигат връхна точка и падането оттам не вещае нищо добро! А то ще се случи, колкото и да не го искаме. Затова се опитвам като доброволец, в противовес на случващото се, да подкрепям добри идеи и каузи като здравословния начин на живот с фестивала „Здравей, Здраве!“, с десетилетната си работа си в Училищното настоятелство на ГПЧЕ „Й. Радичков“ за доброто възпитание и успехите на нашите видински деца. Искам да покажа, че всеки човек, независимо какво работи и каква длъжност заема, щом прави нещата по най-добрия начин, той е ценен и заслужава уважението ни.

– Предстои един от най-българските ни празници на словото. Вашият живот е свързан с думите – не загубиха ли част от смисъла си от тяхното изхабяване от безразборната им употреба?

– Да, и аз имам това усещане. А то се ражда, когато лъжите и неистините превземат говоренето в медиите и на други публични места. Много е трудно вече да отсееш плявата, защото сме в един бездънен океан от информация. Колкото повече има възможности за изява на словото и буквите, толкова нараства и възможността да потънем безвъзвратно в собственото си безумство. Въпросът не е в ограничаване на свободата, а в промяна на темелите на човешкия живот на Земята.

– Времената са трудни и не съвсем – те са такива каквито ги преживяваме и каквито ги усещаме. Как ги намирате и какво мислите за това, което се случва в обществото ни?

– Ще продължа в същата посока. Сега сме подвластни на силата и парите – това ражда корупцията, измамите, манипулациите, заблудите, алчността за власт на всяка цена. А за да създадем успешно общество, основано на взаимно разбиране и уважение, трябва да се обърнат приоритетите човешки. Защото, както добре знаем, нищо от този свят не може да отнесем със себе си, когато го напуснем. Богатството са полезните, добрите дела, които вливат светлина в душата, а утре тя пак ще търси своето прераждане тук, на Земята.

Пожелавам светли празници на духа и на българското слово!

 ..........

Журналистката Лидия Каменова е родена на 17 септември 1960 г. във Видин. Средното си образование завършва във Видинската гимназия „Димитър Благоев“ през 1978 г. и е приета за студент във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Дипломира се в университета като магистър със специалност „Български език и литература“ и втора специалност „История“ през 1982 г. и започва работа като учителка по български език и литература в Основно училище „Св.св. Кирил и Методий“ в с. Сланотрън. От 1983 г. е  ученически организатор, а по късно  секретар по идеологическите въпроси на ОбК на ДКМС – Видин. През 1986 г., след спечелен конкурс, преминава на работа като репортер и редактор във в. „Червено знаме“ и неговия приемник в. „Бъдин“. От 1990 г. до 1993 г. е редактор на в. „Анонс“, а от 1993 г. до 1997 г. е репортер, редактор, главен редактор и изпълнителен директор на първата кабелна телевизия във Видин /ТВВ/, като едновременно води авторски предавания, сред  които и собствения блок „Бизнесмен“ и снима по собствени сценарии и режисура документални филми. През периода 1997 – 98 г. е съсобственик на рекламна и PR агенция „Фиеста ЛН“, и отново до 1999 г. главен редактор на ТВВ и води  частното авторско предаване „Жарава“. От 1997 г. е председател на неправителствената организация „Доверие“, която работи активно с детски социални домове, за финансово подпомагане  и подобряване  на условията за живот на децата  – сираци. През 1999 г., след конкурс, е назначена за кореспондент на БНТ за област Видин и изпълнява тази длъжност в продължение на 15 години  до 2014 г., след което преминава на свободна журналистическа практика като автор на репортажи за различни телевизии, включително БНТ и водеща на предаването „Разбулване“ по ТВВ.

Специализирала е „Телевизионна журналистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“ през 2001-2002 г. и е участвала в редица квалификационни и обучителни курсове.