Последни новини

Жълтите лалета и минзухари, които така силно напомнят за пролетта и идващото ново, са остатъчната сила на нещо, което е обладало нашата жълта действителност. Специалистите казват, че изкривеното отражение се дължи на определени физични явления, които имат своето научно и логическо построено обяснение. Жълтото отражение, написано по вестници, изречено по радио или показано по телевизия се дължи на определена склонност за използване на истината в неистина и за задоволяване на личностното изменение в едно шизофренно противоречие.

Днес сме обладани от зли сили, които носят себеусещането на вездесъщност и величие. Тяхната правдивост е най-важна и най-съществена и се определя като първостепенна по значимост. Недосегаемост е обзела част от българската журналистика, която е толкова пожълтяла, че дори няма усещането каква треска я е обзела. Жълтият Джак, Черен бълвоч или Американска чума се е разпространила със своята остра вирусна инфекция и никаква ваксина не може да ни извади от тежкото хеморагично състояние. Организмът е покрит с много язви и кръвоизливите следват със своята луда перманентност. Дали не е по удобно да загине и да не следва изцеление, което, макар и твърде нехуманно, е добър изход, който дори и характерен със своята леталност ще даде поне малка възможност за просветление.

Клиничната патология така се е изменила, че никакви преносители не са ни необходими, а климатичните особености не са достатъчно основание да бъдем лишени от това бедстващо нападение. Тежкото здравословно състояние е установено, но сме в неудобното раздвоение какво лечебна процедура да подхванем, за да има съответстващ добър резултат. Медицинските стандарти дават драстични отклонения в процеса на лечение и не помагат на болното жълто същество да напредне в своето изцеление.

Сега пожълтялостта е почти навсякъде и за жалост се е настанила дори и в душите ни, което упорито възпрепятства изпитанията на нова ваксина и пълната невъзможност за получаване на рецидиви. 

Все пак ние оставаме с надежда, че истината няма да пожълтее…

Коя е истината за истината е може би най-точният и труден въпрос от многото незададени. Трудно се открива или намира смислено еднозначен отговор на този въпрос. Тя, истината, почти винаги плаче изоставена в някой мрачен ъгъл и търси мъничка пролука, за да намери от кого да бъде сгряна. В това си умишлено заточение живее в някакъв неестествен екстаз на самота и грижовност.

Било уж най-важното в живота ни да бъдем искрени с истината и тя била същественост в своето си изживяване. Но въпреки цялата осъзнатост за важността ѝ си позволяваме бездушно да наблюдаваме как се въргаля истината ни по прашния и овехтял от времето под и не прави опити дори да коленичи, а камо ли да се изправи. В безгреховната ѝ същност ние често говорим за нея и често мечтаем по детски да я притежаваме. Недопустимо предателство е нейното отсъствие или бягства, които трябва да проклинаме безброй пъти, а наместо това да започнем да разчистваме натрупаните около нея безбройни боклуци.

Но не е ли по-тежко и труднопреглъщащо да приемем истината за неистината?

Овъргаляла се в толкова неистини – къде ли ще я открием тази наша илюзорна истина? Промъква се от време на време върху крилете на случаен порив на някой сутрешен повей или долита с въздишката на тъжен вятър и отново се спуска в мъгливата си реалност. Разпилява се отново като изоставените есенни листа по този наш път, а ние пак не можем да открием и разберем тази странна истина за неистината.

Вероятно много болка и много мъка на всички е донесло търсенето на истината за неистината. Вероятно безброй пъти безброй истини са пропадали от своята безпомощност. А най-виновни в тази ни безпомощност са тези, които са били нелепи и активни помощници в нейното безпощадно битуване в нашия живот.

Осезаемата липса на дъжд, който да измие влажния поглед и почти безизразните очи се усеща като призрак в побелялата мъглива утрин на сивия ден. Там е и очакването за пролетен дъжд, който да намери сили и време, за да отрази безизразната чувствителност на същността ни и да ни влее малко душевна съпричастност в изправянето или пък в установяване на невидимите подпорни стени на истината за неистината.

Вероятно тъгува истината за неразкритата неистина и търси времето и пространството, за да оцелее и да дойде почти припаднала в своя несвяст и да покаже, че все пак съществува в справедливото си очакване на своето утро. Бълнуваща преддверието на своето утро, когато ще очакваме да се пробуди в нашето осъзнато подсмърчане с приведена глава. За да си кажем: И все пак тя съществува…

Не искам да очакваме толкова дълго и не съвсем сърдечно истината за неистината и не искам да носим омразата на това очакване. Защото може би „Езикът на истината е прост“ (Сенека) и не може да изтърпи непринуденото ни увъртане и търсене на някакъв случаен изход. Омерзението, което ще изпитаме, е може би онази случайна невъзможност, която ще ни опази от това ни състояние на непринудена самота в самоотверженото, твърде болезнено и безкрайно мъчително изправяне

Нека останем в готовност да понесем тази омраза, колкото и силна и продължителна да бъде тя. Защото, убеден съм, след това идва истината за неистината. Тогава усещането за болка, гняв или пък безразличие ще бъде несъзнателно оставено на най-отдалеченото място, за да отстъпи място на истинското усещане за безметежност.

За „жълтата преса“

Широко употребяваното днес определение, както и самото явление „жълта преса”, е на повече от сто години. Превърнало се е в нарицателно с негативен оттенък. Корените му са в САЩ от края на ХIX век. Още от онова време с това позорно клеймо се наричат изданията, които в желанието си да продават по-големи тиражи, не се свенят да предлагат на публиката си „зелен хайвер“ и не се уморяват да използват в заглавията думи като „Сензация!“ и „Невероятно!“.

Както във всеки бизнес и в жълтата преса има „професионалисти“, за които обвиненията в „жълтеене“ изобщо не са обидни. В основата си тяхната работа се състои в това да раздухват скандали от нищото и навсякъде да виждат конспирации. В интерес на истината, нерядко се срещат и хора, които просто обичат да слагат „етикети“ на всичко и които, поради липса на какво друго да кажат, използват понятието „жълта преса“, без да имат основание за това.

Парадоксалното е, че никой не обича „жълтата преса“, но всички я четат. У човек винаги живее един воайор, който не може да устои на изкушението да надникне през ключалката в стаята на съседите. Това човешко качество е добре известно за американския вестникарски магнат Уилям Рандолф Хърст, който е пряко свързан с появата на термина „жълта преса“.

Всичко започва с това, че през 1896 година вестник „Ню Йорк уърлд”, ръководен по това време от Джоузеф Пулицър, за пръв път публикува на страниците си комикс на художника Ричард Фелтън Ауткот. Главният герой в комикса е „жълтото дете“ – момче от бедняшките квартали на Ню Йорк, а художникът решава да оцвети дрешката му в жълт цвят – първо, за да внесе пъстрота в скучните черно-бели страници на вестника, и второ, защото по това време се води китайско-японска война и чрез жълтото хлапе се осмива истеризиращият японски национализъм.

Петното се оказва с невероятна притегателна сила за читателите и тиражът на вестника достига до непознати за времето си висоти – милион екземпляра. Уилям Хърст притежава вестник „Ню Йорк джърнъл“ – основния конкурент на „Ню Йорк уърлд“. Виждайки успеха на конкурента си, Хърст примамва автора на комикса да работи за него, като му обещава баснословни хонорари. В отговор Пулицър започва да търси заместник на Ауткот и друг художник се заема с рисуването на историите на жълтото момче в „Ню Йорк уорлд“ Между двата вестника избухва жесток спор, като всеки се опитва да докаже, че той притежава първата за „жълтото дете“ и върху комиксите като жанр изобщо.

„Хлапето в жълто“ обаче вече е пуснато на свобода и няма покой за никого. Комиксите с момчето се печатат и в двете издания, които покрай него започват и своеобразна надпревара във фабрикуването на сензационни новини от всякакъв вид. Един от хората, които наблюдават целия този процес отстрани – журналистът Ървин Уордман от „Ню Йорк прес“, в своя статия нарича двете побеснели в конкуренцията си издания „жълта преса“.

„Жълтата” преса се характеризира като:

Скандално отразяване на теми табу. Състои се в отхвърлянето на неприкосновеността на всяка, дори най-скритата от общественото обсъждане, сфера на човешкия живот. Това е интерес към интимните отношения като такива (всъщност порнография), както и към личния живот на хората, които са в центъра на общественото внимание, и към темата за смъртта, особено когато е свързана с необичайни или извънредни обстоятелства ( много сензационни материали по тази тема са дадени от „жълтите“ издания в областта на престъпността). В тези материали очевидно има желание да не се разберат причините за случилото се, а да се изплаши читателят, затова се обръща специално внимание на описанието на натуралистичните детайли.

Комбинацията от несъвместимото. В един брой, на едни и същи страници, се събират хумористични и криминални материали и освен това в един материал – трагични и комични черти. Ето защо отличителната черта на почти всички „жълти“ издания е несериозното и дори цинично отношение към трагедията.

Незаменима сензация. Търсенето на истински сензации и скандали е неразделна задача на всяка преса, включително и на елита. „Жълтите“ публикации обаче отразяват предимно реални усещания, които предизвикват (или са склонни да предизвикват) тревожни и гневни емоции и в много по-малка степен положителни. Освен това сензационността на „жълтата преса“ често се представя погрешно. И затова рано или късно желанието на масовите издания да пишат за сензации влиза в конфликт с ограничената наличност на „вълнуващи факти“ в реалността и сензациите трябва буквално да бъдат „изсмукани от пръста“.

Тематична еклектика (с други думи “каша”). За разлика от “жълтите” вестници, качествените вестници следват йерархия на темите, която определя реда на тяхното отразяване в зависимост от стойността на информацията. В „жълтата“ преса темите се разпределят в зависимост от възможността за привличане вниманието на читателя. Поради това в такива издания процъфтява или „нулева“ информационна журналистика, или адска смесица от най-разнообразни теми.

Нехудожественият визуален компонент преобладава над текстовия. Докато в качествените издания илюстративната поредица органично допълва текстовите материали, „жълтите“ вестници са първите, които използват цвят, илюстративна поддръжка и големи комплекси от заглавия. Не се обръща обаче внимание на качеството на шрифтовете на самия текст, нито на безупречното спазване на правописните и пунктуационните правила.

Източници: http://historynakratko.blogspot.com/; https://internetmediagroup.bg/

.......

Коментарна рубрика на вестник "Росица" - https://www.rositza.com/.