Последни новини

Денят днес е потънал във влажност и в липсващата белота на зимната си обичайност. В последните времена на нашето земно пребиваване се разчести обичайната сезонност и почти свикнахме с тази необичайност. Студенината е налична и, вървейки по улиците, това усещане ни кара леко да се попрегърбваме, като че ли това ни приведено движение може да ни осигури нужната топлина.

Прозорците са запотени от диханието на близкия климатик, който от време на време изпъшква и престава да отдава произведената топлина. Стаята е със задоволителна затопленост и въобще не напомня отминалите далечни дни в селската къща на баба ми, която сгряваше нейната вътрешност с топлината от цепениците, грижливо подредени покрай зидовете ѝ. Покрила ги грижовно с изтъркана мушама, така баба се опитваше да ги предпази от капчука и от задържалия се сняг.

Днес сме прибрали своите надежди, мисли и терзания на сигурно място и все по-рядко ги безпокоим. Няма го вече онова детско упорство, което е отстъпило място на определена житейска търпимост към случващото се. Времето е помогнало за уталожване на страстите и нетърпеливите очаквания, а очуканите ни души са придобили вътрешна потребност да се прикриват от поредните ненадейни охулвания.

Стопените мъгливи пространства са просветлили днешния ден. Независимо че липсва уютност в това ни състояние се съгласяваме, че времето е оставило своето старание в променящата ни същност. Разправиите с околната проблемност е повредила част от нас и предполага се, че ни е направила по-силни в своето съществуване. Оспоримост има във всяко следващо твърдение в тази посока и съвсем не се случва непогрешимост, която да ни отведе в онази идиличност на събраната мъдрост.

Попаднали в поредната сложност на нашето преминаване през живота си, ние се опитваме да намерим сполучлива възможност да не пропилеем и неговия остатък. Примирение, болка, тъга и пак съдба в това ни преосмисляне се срещат и пак ги боли.

Търсим смисленост в поредната си безсмисленост, търсим сила в придошлото безсилие, търсим справедливост в дълбоката човешка несправедливост и отново продължаваме до самия наш край.

Това е всичко и то се повтаря, няма начало и край, а ние сме само присъстващи днес и може би утре.

Божидар Генков:

Гледайки тази ми фотография се получи един от редките моменти, в които да се зачудя дали тя ми въздейства повече в цвят или в черно-бяло …

И докато съзерцавам се сетих за думите на проф. Цочо Бояджиев: „Цветната фотография ми изглежда прекалено обстоятелствена. Тя има една претенция да предава реалистично света, който е цветен. За мен удивителното във фотографията е именно преходът на реалността в образ. И когато Рене Магрит рисува знаменитата си картина с лулата и надписа „Това не е лула", това наистина не е лула, защото с нарисуваната лула не може да се пуши. Преходът е пленителен – как действителността става образ, става език. Черно-бялата фотография ми харесва със своята лаконичност, със своята по-малка бъбривост от цветната. Черно-бялата фотография работи директно със светлината, а не с дериватите на светлината, каквито са цветовете.“