Последни новини

- Какви са последните патила на републиканеца Любчо Иванов?

- Някак си незабелязано, но като че ли необратимо, в третата част от живота ми, той се превърна в едно непреходно безизходно патило на заробило душата ми усещане, че вече съм гражданин на провалената републиканска мечта на Левски за България. Всичките ми житейски патила от последните повече от 60 години, преди така наречения „преход“, които възкресих в новата си книга, зазвучаха в мен иронично възторжено и свидно искрено. А наивната предана всеотдайност в химерите за равенство, братство, свобода, на всички около мен, моите близки, героите на времето, сред които израснах по строежите на яз. „Росица“, Баташкия водносилов път, Водно-електрическите каскади по Арда и Доспат-Въча, ги превърнаха в измамени мъченици-светци от пантеона на моята човешка същност.

И странно или не, но е истина, че съдбата ми даде възможност да потърся спасение за своите републикански разбирания в свободното зидарство. И това изглежда беше правилен избор, защото намерих в масонството относително тих пристан, в който Братството се занимава не с политика и власт, а с човешките ценности. Та моите патила през последните близо 20 години добиха смисъла на собственото и на хората около мен тежко усилие за просвещението в единното космическо познание за живота и света по линията на човешкото духовно развитие, кореспондиращо и с българите – от траките, през богомилите, катарите, тамплиерите, розенкройцерите, та до съвременното 300-годишно организирано свободно зидарство. За българската следа в европейския Ренесанс и Реформацията на Острова. 

- Тези 36 непреиначени житейски истории, събрахте в един дневник, защо са прозаични и в какво лично лирично усещане ги представихте пред нас читателите?

- Това всъщност са 36 импресии, някои от тях класически, къси, другите необичайно по-дълги истории, едни с много съставни весело безгрижни и други с драматични житейски патила в тях. Четива за малки и големи, в които протичат не само имената на разбираемо замесените в живота ми мои предци и днешни близки. В тях читателят ще срещне и появилите се по някакъв начин в съдбата ми Кимон Георгиев, Тодор Живков, Фидел Кастро, маршал Жуков и дъщеря му Маргарита Георгиевна Жукова, както идеолога, така и стратега Александър Лилов, Георги Джагаров, поети, художници, артисти, футболисти като Петър Жеков, политици, министър-председатели и много други.

Тези истории са прозаично и не съвсем прозаично разказани, защото става дума за необикновени, но все пак прозаични неща, развити около една много тънка, но стоманена документално-мемоарна нишка.

Когато читателят прочете „Патилата на един непоправим републиканец масон“ се надявам да си отговори на въпроса за моите лични лирични човешки чувства в нея, за които мога да кажа само: мисля и благодаря на съдбата за това, че успях да ги предам на читателите честно, с любов и изгаряща съвестта ми памет.

- Какво остана безсмъртно за Вас?

- Хората, които срещнах, обичах и на които посветих живота си.

- Защо все още бушува Вашата същност и не намира покой, дори и смирение не се усеща?

- Според мен и моите духовни наставници – Некрасов, Маяковски, Ботев, Вапцаров и Пеньо Пенев, човек е роден да се бори непримиримо, независимо в кое време ще живее. Защото светът е устроен несправедливо и това се отнася за всички времена и епохи. Винаги е бил раздиран от жестокост, злоба, алчност и двуличие. А за хуманната същност на човека има само едно място – със запретнати ръкави на градежа на Храма на човечността. И колкото да е силен бурният вятър на противопоставянето срещу строителството на този храм в умовете, сърцата и душите ни, щом не сме се примирили безпомощно, ще го построим или поне ще дадем пример на следващите ни поколения да продължат градежа му.

- Когато човек помъдрява с времето, не започва ли да „крещи“ още по-силно?

- Мъдростта ни учи да разберем какво сме пропуснали да направим в земния си живот и какво трябва да направим още на всяка цена, без отдих и умора, дори да изглеждаме глупаво за умно-красивите си съвременници, в това си усилие да поставим още един, и още един камък в стените на този Храм на човечността. Докато Великият архитект на Вселената не ни е призовал на работа в неговата работилница, там някъде много далече във Вечния изток.

- Как усещате времето и пространството?

- Като нервен пътник върху неудобния стол в кабината на Стрелата на времето, летяща безметежно в безбрежното пространство по Божията траектория на съдбата.

- Кога най-често се усещате безпомощен?

- Човешката завист, еснафската самодоволна същност и духовната бедност ме парализират при всяка среща с тях.

- Евтим Евтимов в предговора на Вашата книга „Прошка“ пише: Истинската биография на този поет са неговите стихотворения. Той знае, ако няма живи въглени, през които да мине една поезия, тя няма да стане нестинарка на мерената или свободната реч. Поезията не може без огнище, защото то е гнездо, то е вяра, и родина и нещо много повече. Поезията е полет в неизвестното, затова неслучайно ни припомня, че трудно се отглеждат птици…“ Има ли още живи въглени или са позагаснали, ако говорим за България и българите?

- О, благословен е родът ни! Не са напразно изречени от Дядо Вазов думите: „Не се гаси, туй що не гасне!“. И в импресията „Българинът и езикът му“ от новата книга, например, като че ли в някаква категорична степен отговарям на въпроса ви: „Езика българинът никога не си забравя!“. А езикът, словото, е Божията промисъл за съдбата на един народ. Написах я по повод народната езикова алтернатива на българите в Молдова, съпоставени на тези „интелигентни“ нищи духовно нашенци българи, които поживеят някоя друга година по чуждоземско и като застанат пред камерите у нас, започват да завалят думите, да „ъкът“ и „акат“, да възклицават по англо-саксонски маниер възторжено „Уауу…“.

- Проф. д.н. Валери Стефанов казва: „Тази книга е успех за Любчо Иванов. Личен успех. Поздравявам го за нея! Прочетете я внимателно, той се е справил със сложността да продължиш да дописваш Лао Дзъ. Много е тежко. И той е успял да се справи с тази книга. „Бащата на нещата“ е вероятно и самият Любчо Иванов. Но той в стила на парадоксалната естетика, която следва в тази книга, го няма на този стол до мен, а е някъде на друг стол, вероятно за да докаже силата на замисъла на своето творение. Една книга не свършва с текста, тя продължава и с контекста“. Новата Ви книга да приемем като продължение на предходната или като нещо друго?

- На представянето на тази нова книга ще следвам пак пътя на автора „в стила на парадоксалната естетика“, ако мога да използвам някогашните думи за моето поведение тогава на проф. Валери Стефанов. Но този път този стил на поведение изисква, от осветения доброволно масон в мен, да застана открито, очи в очи с читателите си. Нещо, което наистина е парадоксално и не се среща всеки ден.

- „Животът е като морето и ние сме като рибите, които се раждат, живеят и умират в него, или на нечия трапеза, на която измислени величия пълнят ненаситните си търбуси със съдбите на своите себеподобни“, казвате в предговора на последната книга. Срещнахте ли много измислени величия и не останаха ли скрити онези истинските, които най-често загърбваме или пренебрегваме?

- От кандидати за величие повече май няма на този свят. А в самата амбиция да създадеш нещо наистина велико за родната наука, индустрия, литература, изкуство, за народа си, за Отечеството си… има нещо много възвишено. Но за съжаление повечето от тези кандидати, с които ме е срещала съдбата, са „канибали“, готови на всичко и на всяка цена да те унищожат, ако си им се изпречил на пътя на стремленията им за величавата слава. В книгата става много ясно дума за скверното самовеличаене, както и за това кой, кога и как става безсмъртен.

- Скоро споделихте, че подготвяте един проект, който е свързан с началото откъдето сте тръгнали – Градница. Защо се нагърбвате с тази тежка мисия да съберете, отразите и представите родното място чрез един различен и специфичен разказ?

- Навярно отговорът ми се съдържа и в отговорите на предишните Ви въпроси. Много се надявам този „различен и специфичен разказ“ да се получи. Подхождам сериозно към проекта, имам и бавно събирам нови съидейници за него в родното си село и извън него. Вече работите ни прохождат. Освен в духовната патриотична сфера с книгата, се надявам да постигнем там и съпътстващи резултати, и в одухотворяването по-активно на дейността в масивната читалищна сграда, която частично сега е затворена и чака някоя сила да я ремонтира. А селото е живо, обвеяно в древни легенди и достоен труд и успехи на поколения градничани. Читалищната библиотека има читатели, а освен Основно училище в селото има отделно и действаща пълноценно Професионална гимназия по транспорт и машиностроене. Има селскостопанско и дори индустриално производство. И най-важното е, че селото има много сериозна история. Там е съществувала важна средновековна българска крепостна твърдина. Та книгата „ГрадНица, севлиевско“ и всичко друго скромно, което си мечтая за Градница, трябва да се случи. Защото във всичко това има непреходен житейски родов смисъл и защото, в края на краищата, корените са най-важното нещо за живота и съдбата на един старопланински дъб.

- Какви са Вашите днешни молитви за Вас, за семейството Ви и за България?

- Да бъда, да бъдем, да пребъде!

- Възкресението не е ли време за вглеждане в самите себе си, преди да отправим своите молитви?

- Трябва да се вглеждаме постоянно в себе си, колкото и неприятно да е това понякога. На Възкресение Христово – празнично и ако се харесаме – добре, но ако не – да се помолим за опрощение и възможност да се поправим.

.....

Любчо Николов Иванов е роден на 11 октомври 1948 година в севлиевското село Градница. Израства по националните строежи на родината, строени от неговите родители: яз. „Ал. Стамболийски“, яз. „Батак“, подземната ВЕЦ „Пещера“, яз „Студен кладенец“, яз. „Кърджали“, яз. „Ивайловград“ и др.

Средното си гимназиално образование получава в Стара Загора. През 1971 г. завършва ВНВУ „В. Левски“ във Велико Търново с гражданска специалност преводач по чужди езици, а през 1982 г. – българска филология и история във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, защитавайки с отличие дипломната си работа „Първи отзиви за поезията на Некрасов в Русия“.

Работи в системите на отбранителното и вътрешното министерство. През 1974 г. се завръща в Стара Загора, където работи като завеждащ културно-масовата работа с филмите в Окръжно управление „Кинефикация“ и директор на Професионалния ансамбъл за народни песни и танци „Загоре“. По-късно, 11 години живее със съпругата си Надя и децата си Вяра и Николай, и работи в тайгата на Коми АССР. Там той извървява пътя от работник до стопански ръководител и директор на дом на културата.

Бил е кореспондент на в. „Дружба“ в Москва.

Завръща се в България през 1989 година. Работи като директор на Дом на работниците от транспорта, журналист и директор на радио „Стара Загора“. През 1989 година Любчо Иванов става кореспондент на в. „Труд“. От 1998 г. е отговорен редактор на „Тракия Труд“, а от 2008 до 2012 г. – на „Твоят ден“, регионално издание на вестниците „Дневен Труд“ и „24 часа“ за Стара Загора, Хасково и Кърджали. Работи като главен редактор на сп. „Зидарски преглед“ (2012 – 2014 г.) и на електронния вестник „Хрониката“ (2012 – 2020 г.), служебни издания на Обединената велика ложа на България. Междувременно е и ръководител на Информационно-рекламния център на издателство „Просвета“ в Старозагорска област.

От 2006 до 2023 г. в издателство „Захарий Стоянов“ издава поетичните си книги „Пречистване“, „Призори“, „Прошка“ (с компактдиск към нея „33 стихотворения с гласа на поета“, запис в радио „Стара Загора“), „Прераждане“, „Прокълнати“, „Пресътворение“, „Притихване“ , „Барикадни песни“ и „Причастие“. В издателска къща „Труд“ излиза мемориастичната му книга интервю „Стефан Дамянов – живот в две епохи“, а литературно-историческата му студия „Певецът на Руския север“ издава издателство „Захарий Стоянов“ и поетично-художествената му интерпретация по „Книга за Пътя и Постигането“ („Дао Дъ Дзин“) – издателство „Класика и Стил“.

В предговорите на книгите му, в изказванията си на техните премиери и в свои публикации, положително отношение към неговото творчество са изразявали Андрей Андреев, Антон Дончев, Валери Стефанов, Венелин Терзиев, Евтим Евтимов, Иван Гранитски, Константин Еленков, Любомир Левчев, и др.

Член е на Съюза на българските журналисти. 

Любчо Иванов е приет за масон през 2007 г.  Избран е за Майстор на своята ложа през 2017 г. През 2019 г. му е присъдена титлата „Почетен Стар майстор“ на ложата. През 2020 г. е избран за член на Съвета на великите сановници и е Велик оратор на ОВЛБ до 2023 г. През 2025 г., по повод 145 години от създаването на първата българска масонска ложа в Русе „Балканска звезда“ е удостоен с почетната награда „Иван Ведър“ и е Осмият неин носител в ОВЛБ от 2011 година до сега.