Последни новини
Дали имаме възможност да разбираме времето, или то просто преминава през нас, дали имаме възможност да го променяме, или имаме въобразената чувствителност за тази наша способност, дали не е съвсем нелогично нашето усещане за осезаемо присъствие в това ни съществуване? Вероятността за правота в тези твърдения е доста висока поради и огромната загубена памет в обществото ни. То, обществото ни, привикнало да приема щяло и нещяло за съществено и забележимо, може да си позволи и тази възможност да не разбере и приеме наистина забележимото. От време на време някои негови представители се престрашават да бъдат смели в очарователната си саможертва да разбудят задрямалата ни действителност, но техните успехи са нетрайно сигурни, а и техните начинания не са съвсем оправдани от гледната точка на краткостта на нашето земно преживяване.
Загубата на същностно смислено съществуване е най-обичайното прието пребиваване в осъщественото ни човешко живеене. Това се случва по различен претекст за осъществено благополучие, спокойствие и безгрижност. Търсено в бъдните пожелания и желано за осъществяване. Странно, като възможност, но приемете и открийте това ни намерение, което искаме и си желаем най-често.
Улавяме определени същностни изменения на някои от нас, които се опитват да промѐнят, да разбират тази необходимост и да я търсят, без да очакват еволюционните процеси да свършат нещо в тази посока. Други въобще не се терзаят от тази възможност, защото това е излишно натоварване в тяхната битност и дори лоша възможност за реализация.
Безгрижност е може би онази сърдечна детска съкровеност, която остава присъща на човеците единствено и само в детството и никога повече не се повтаря. След това натрупваме очарование и разочарование, опитваме се да се научим да преминаваме в безболезненост през нашата делничност, търсим възможност да угодим на вътрешната ни потребност да ни се случват по-добри неща, които искаме, а не такива, каквито другите очакват от нас. Пребиваваме в нашата околност на мисли и чувства, опитваме се да ги разбираме, дори някои провъзгласяваме за наша съкровеност, други пропускаме поради ненужност, а трети дори не успяваме да разберем.
Затворени понякога в мисловност – обикновено в принудителна ситуация, се опитваме да оправдаем решенията, но съвсем не често да ги променяме, а дори не спираме да търсим начин да опростим на грешните си разсъждения.
Повече от времето прекарваме в зависимост от другите, причинена нерядко от страх да не се получи отрицателност в отношението или просто от неспособност да победим вътрешната си неспособност да бъдем смели със смисъла на човешкото ни живеене. Подритваме терзанията си в ъгъла, за да не пречат на усещанията, които от време на време получават по някоя синина от това ни същностно битуване.
Вътрешните огради стават все по-здрави и големи, независимо че започват да ръждясват с времето, а и пространството не ги оставя привидно непроменени. Все по-рядко се опитваме да надничаме над тях, а резетата, с които залостваме входната врата, са все повече и повече. Обичаме да се сврем в оглушителността на спокойната тишина на личното усъвършенствано приемане, за да бъдем привидно спокойни за свършената работа. Живеенето ни преминава в относителна приемливост и дори в добра оцененост – първо, от собственото ни разбиране за същественост, и не на последно място – от това на околните за значимост.
Опитите да разберем защо правим така привършват твърде старателно прибрани в кутията на спомените, за да не нарушат останалото ни уважение към отминалото.
Все по-рядко се борим с неспособността да правим това, което е смислено различно и ще промени времето и пространството, все по-малко отделяме минути да различим смисленото и безсмисленото, все по-невнимателни сме към посредственото, все по-често се смесваме с безразличието за удобство и все по-рядко търсим изход в новото.