Последни новини

- Кога пътуването се превърна в начин на живот?

- Когато осъзнах, че само четенето на книги не ми е достатъчно в моя устрем към познанието, аз пристъпих към пътуването със същата цел. Преди 1989 година тази възможност беше ограничена само в рамките на „Социалистическия лагер“, но когато след промените нещата коренно се промениха - тогава изгря моят шанс да видя и „другия свят“. Използвах различните достъпни форми - организирани туристическа пътувания, покани за гостуване в чужбина на разменни начала, гурбети. Всичките ми преживявания из чужбина с изключение на това в Израел, съм описала в издания за „домашна фамилна употреба“, с ударение върху социалните връзки и отношения в групите, а не забележителностите, които са достъпни във всеки справочник. Видях и научих много неща. Тук ще отбележа само едно уникално преживяване: Гостувах два месеца през 2008 година в едно семейство възрастни хора от едно градче до Щутгарт- вече в Обединена Германия. Мъжът, на 90 години, ми разказа своята забележителна история, достойна за роман. Той е бил войник на Третия Райх от 1940 година (18 годишен) до войник в Съветския съюз, после пленник в Сибир и освободен през 1951 години. Това е най-забележителното ми познанство с човек, жива история на две епохи! Преживял е страшни изпитания и е оживял. Върнал се е с тегло 40 килограма и без нито един зъб. Но веднага е започнал да строи къща и да създава семейство и деца. Аз живях именно в тази къща и всеки ден слушах невероятни разкази. Също и от съпругата - тя пък бегълка от ГДР пеша с две малки деца през гора и блата около Магдебург. Така пътуването из света ,без да става за мен начин на живот, защото винаги се завръщах - ме обогати извънредно много. Ако имах още един живот, пак бих повторила този жизнен стил, така да се изразя.

- Към кое място по света се връщате?

- Връщам се с удоволствие в настоящето си жилище, което купих и обзаведох по свой вкус. Бих се връщала към родните места на мен, моите родители и фамилия - но там вече не живее никой и няма при кого. От чужбина винаги се завръщах в моята страна - не си и помислях да я напусна, въпреки че имах възможности. Моето място е тук - каквито и негативи да знаем всички, че се умножават, уви - на Родината се прощава. Ако имах „машина на времето“ щях да съм живяла и да се завръщам в Александрийската библиотека - райско място в моите представи...

- Когато човек е видял много държави и култури, започва ли да разбира България по-различно от преди?

- Да, променя се представата за България и същевременно родината се приема такава, каквато е. Поне за мен е така. Това е историческа съдба, която отделната личност в съвременността не може да промени - за разлика от Възраждането, където титани като Левски и Ботев са искали и са се жертвали за промяна. Чуждите култури за мен остават далечни и нежелани, независимо от висотата на постиженията им. Опознавам ги чрез книгите и животът ми там. Оценявам красотата и уникалността им. Незабравими за мен са Калифорния, Невада и Хавай - най-красивите щати на САЩ. Живях там две години и все пак - върнах се според желанието си- не по принуда.

- Живели сте и сте работили в Израел. Какво Ви научи този период за човешката устойчивост и за живота далеч от родината?

- Близо четири години работа и живот в Израел бяха за мен още един Университет. Описала съм подробно това в документалната си повест „На гурбет в чужбина - време, нерви и пари“. Разбрах, че основната черта на характера на еврейския народ е единството и борбата за оцеляване като лична кауза на всеки гражданин поотделно до жертвоготовност и на народността като цяло. Това те са го доказали в продължение на хилядолетия изпитания, каквито никой друг народ не е претърпявал. Многото български евреи, завърнали се в Израел през 1950 година, продължаваха да милеят за „първата си родина“ България, да я обичат, да говорят на български, да предпочитат български ястия. Срещнах много мили и сърдечни хора, винаги получавах подкрепа, особено щом чуеха, че съм българка. Като имах примера на този техен стоицизъм, нямаше как да се поддавам на резигнация и се заричах и аз да устоявам на трудностите, които срещахме аз и още българи на работа в Израел. И устоях - не заради парите, а заради достойнството ни като българи. А що се отнася до евреите - те наистина са уникален народ. Убедих се в това и въз основа на историческите им борби и страдания, и като кауза в настоящето да защитят древната си земя.

- Книгата Ви „На гурбет в чужбина: време, нерви и пари“ носи необичайно конкретно заглавие – коя цена се оказва най-непосилна?

- Подзаглавието на книгата ми за Израел е провокативно от една страна, но от друга е самата действителност. Условията от работодателя, тъй като се отнася за гледане на възрастни хора, повечето болни и самотни, е наетият обслужващ, главно жена и то за българските евреи непременно българка, - да живее в апартамента им и да е на разположение за повикване 24 часа. Понякога коства много нерви, но в други случаи - само компания на възрастния за разходки, кафета, гледане телевизия и четене на книги. Разполагах с много книги на български и руски език от библиотеките на живеещите там, четях непрекъснато в свободното си време. Всяка събота и неделя (свободни дни) - с организирани групи от сънародници пътувахме до Ерусалим и другите свещени места, а те са много в тези земи. Запознах се и с новопристигнали от Русия тамошни евреи, които веднага се хващаха на работа, за да се издържат освен помощите, които държавата им даваше. Това бяха обикновено интелектуалци с образование и научни степени, много начетени и трудолюбиви. Освен парите, които работодателите ни изплащаха щедро и на на фона на кризата 1997-98 в България изглеждаха много, от Израел се завърнах с огромно натрупване на ново познание и впечатления, които не се намират в книгите. Това беше богатството, което съхранявам и до сега у себе си и съм доволна, че макър с труд и усилия, се сдобих с него.

- Променя ли се представата за родината, когато човек дълго време е в чужбина?

Да, когато човек дълго пребивава в чужбина, представата за родината повече или по-малко се променя. Вече отговорих частично във  въпрос 10. Но аз съм от хората, които възприемат страната си такава, каквато е и съм склонна да "опрощавам" изоставането й, в сравнение с други напреднали държави. Кой където се е родил - това е съдба. При мен е много важно обичта ми към българския език и всичко, създадено на този език - нали съм филолог по специалност и призвание. Родина и език за мен е едно цяло - не мога да живея далеч от действителността, на която съм се обрекла.

- В „Непомилваните“ се обръщате към Димитър Кантакузин и към един трагичен период от балканската история – защо го направихте?

Още през 60-те години интересът към историята като сюжет за художествени творби у нас се засили - тласък за това даде Емилиян Станев с историческите си романи. Аз избрах за докторската си дисертация точно такава тема  „Проблемът за героя в немския исторически роман между двете войни (Л. Фойхтвангер, Х. Ман и Т.Ман)“. В издателство „Народна младеж“ ми предложиха списък на имена за сюжети из българската история и аз се спрях на Димитър Кантакузин, защото знаех, че за него малко е писано - а той е един от последните интелектуалци от благороден произход, поет и писател, личност с интересна и трагична съдба: да бъде свидетел на погубването на балканските държави една след друга от османците. Ръкописът ми беше одобрен и рецензиран, но остана да „чака ред за издаване“ (така беше тогава през 80-те години). Дойде новото време и издателството престана да съществува. Но темата на моята повест не беше изгубила значимост. Поправих частично текста и я издадох по-късно. Да, за мен Димитър Кантакузин обединява трагедията на цялото българско благородническо съсловие в 15-я век, също на писателите от епохата, повечето от които емигрират или престават да творят. Балканите потъват в период на „тъмни векове“.

- Как се пише документална повест за човек от XV век, без историческата фактология да заглуши живия човек?

- Как да се съчетават историческите факти с преживяванията на живия човек от векове назад в една художествена творба, за това черпех пример и методи от автори- класици на световната литература, които споменах по-горе в темата на дисертацията ми и много други. Специално за Д. Кантакузин имаше повече хипотези и предположения, например това на професор Донка Петканова, че той вероятно е пътувал и живял в някои страни в Европа. Аз развих тези податки и допълних липсващите факти за някои години от живота му с художествена измислица- разбира се, основана на това, как се развива неговата личност и творчество. И най-малкото "историческо зрънце" предизвикваше въображението ми и го обличах в художествена плът. Не ми беше трудно-  напротив - най-много ми харесваха тези именно предизвикателства. Ето така, смея да се надявам, създадох образ не на икона, а на един „жив човек“ от 15-я век.