Божидар Генков е роден през 1995 г., ден след Националния празник на България, в малкото, но китно градче Севлиево. Електроинженер по образование. Завършил е средното си специално образование в ПГМЕТ „Ген. Иван Бъчваров“ – гр. Севлиево, специалност „Промишлена електроника“, а висшето си образование – в Техническия университет – Габрово, специалност „Електроснабдяване и електрообзавеждане“. След това придобива допълнителна професионална квалификация в направление „Учителска правоспособност“. От четири години е преподавател по „Електротехника и енергетика“.
Нарича себе си „колекционер на моменти“ и използва фотографията като изразно средство на себеусещането, вътрешните си чувства и мирогледа си за живота и заобикалящата среда. Активен редови член е на НСФА „Янка Кюркчиева“ и Фотоклуб „Севлиево“. Участва в национални и международни конкурси, фотопленери и изложби.
– Когато разговаряхме преди време, Вие казахте, че фотографията Ви е намерила точно когато сте имали нужда от нея. Това промени ли се днес?
– Не, не се е променило. Даже бих казал, че с времето фотографията се превърна в естествен начин на живот. За мен е важно тя да остане активна част от ежедневието ми – не просто като професия или занимание, а като начин да виждам, да усещам и да осмислям света около себе си. Може би именно това е една от най-важните посоки, в които фотографията ме е повела.
– Наричате себе си „колекционер на моменти“, но едва ли фотографът само събира моменти – или всъщност ги променя, защото ги прекарва през собственото си усещане за света?
– Със сигурност има субективизъм. Фотографът влияе на сцената – понякога само с присъствието си, друг път чрез избора на гледна точка, светлина, момент и това, което оставя извън кадъра. Затова не мисля, че просто събираме моменти. Ние ги интерпретираме. Един и същ момент може да съществува по различен начин в очите на двама фотографи. А когато натиснем спусъка, всъщност оставяме малка част и от себе си в този момент.
– Кое е първо при Вас – виждате кадъра и тогава се ражда чувството, или носите чувството в себе си и започвате да търсите неговия образ?
– И аз съм се замислял върху този въпрос и съм достигнал лично за себе си до отговора, че реално са и двете. Носиш чувството в себе си и понякога умишлено търсиш неговия образ, но има моменти, в които не режисираш, но виждаш и носиш умението си да улавяш случващото се. И може би именно това е една от най-хубавите страни на фотографията – понякога ти търсиш кадъра, а понякога кадърът сам намира теб.
– Преди фотографията сте рисували. Останало ли е нещо от онова момче пред белия лист в мъжа, който днес стои зад фотоапарата?
– Смятам, че да. Най-малкото – усетът за композиция, виждането и улавянето на светлината, критерият за естетически красивото и като цяло изградената визуална култура.
– Може ли фотографията да бъде рисуване със светлина?
– Тя е! Дори по-реалистично и достоверно „рисуване“ бих казал. Просто средството за осъществяването на това „рисуване“ не е четката, а фотоапаратът и в частност обективът.
– Във Вашите фотографии има осезаем интерес към светлината, сенките и онези кратки състояния, които понякога са само секунди. Научава ли се фотографът да ги намира или това е инстинкт?
– Инстинкт, който се научава да намира!
– Как разбирате, че пред Вас има фотография, а не просто интересна гледка?
– По желанието и вътрешния порив да запечатам момента!
– Кога фотографът трябва да има смелостта да снима и кога – деликатността да свали фотоапарата?
– Трябва да има смелостта да снима, когато усеща, че моментът има значение – когато е важен, ценен, променящ или просто заслужава да бъде съхранен. Но трябва да свали фотоапарата, когато присъствието му би било намеса – когато моментът е твърде личен, болезнен или когато снимането би било неморално и неетично. В крайна сметка не всеки момент, който можем да заснемем, трябва да бъде заснет на всяка цена…
– Черно-бялата фотография заема особено място във Вашата работа – какво Ви дава отсъствието на цвета?
– Отсъствието на цвят ми дава по-голяма емоционална дълбочина в кадъра, както и по-умело боравене със светлината и нейното виждане и акцентиране.
– В някои Ваши фотографии има тишина, самота, понякога и меланхолия. Защо търсите тези състояния или те сами Ви откриват?
– Виждам нещо, което ме докосва, заснемам го, а едва по-късно разбирам защо съм бил привлечен именно от него. Сякаш отговорите идват преди въпросите, а фотографията ми помага след това да разбера какъв всъщност е бил въпросът.
– Серията Ви „Към себе си“ още със заглавието насочва към същността на автора. Колко личен може да бъде един фотографски разказ, преди да престане да бъде само личен и да започне да разказва и за другите?
– „Към себе си“ е серия за посоката, търсенето и преживяването на различни състояния. За нашия житейски път, за вътрешните чувства и въпросите, които носим в себе си.
Аз самият усетих тази серия в един период на израстване и по-силен поглед навътре към себе си. Вероятно именно от преживени моменти се роди идеята за проекта.
И може би точно тук личното започва да става общочовешко. Историята е моя, но чувствата в нея не са само мои. Всеки човек има своя посока, своите страхове, търсения и въпроси. Ако някой разпознае себе си в тези фотографии, тогава серията вече не принадлежи само на мен.
– Казвали сте, че вдъхновение за „Към себе си“ е стихотворението „Когато си на дъното“ на Дамян Дамянов. Как се превежда едно стихотворение на езика на фотографията?
– Чрез тишината, посланието, визуалната сила и емоционалното въздействие на фотографията.
