Първият ми открит урок за любов. Времето не е променило усещането, но обяснението е трудно, а понякога невъзможно. Днешната среща е с ученици от горния курс на Средно училище „Св. св. Кирил и Методий“ в Брегово. Мислите са разтуряли своята подреденост и очакват да срещнат младежките пориви и дори странни въпроси. Усеща се притеснителност и в двете страни, а малките ми събеседници са дори свенливи. Нещо не особено характерно за иначе доста различните отношения извън тази тема и стая. Младите ми приятели са подготвили своите презентации и рецитират любовна лирика на български поети, а други дори да правят кратък анализ на написаното от тях. Музиката е онази допирна точка, която допълва или по-скоро е нужна, като описание на любовта. По-твърдите звуци възбуждат любовните нотки при мъжката част на аудиторията, а блус звученето е останало за женската половина. Срамежливите погледи се кръстосват в малкото пространство на класната стая, а треперенето на мъжките гласове е нехарактерно.
Кристина Николаева, 11 клас
Любовната лирика на Яворов е израз на човешката душевност, драматичния си емоционален свят, който пресъздава мъчителното и напрегнато търсене на духовни и нравствени опори. Образът на любимата жена в стихотворението „Две хубави очи“ на Яворов носи белезите на съвършенството и ефирната, неземна красота. Нейният физически облик е почти незрим, конкретните измерения на реалния образ са забулени от красотата на символа. Тя е с „две хубави очи“. Но това не са реалните черти на обичаната жена. Те включват всичко най-прекрасно в земния свят. Водеща е идеята за вярата във възвишената любов. Това е идеалът, до който се докосва лирическият герой. Разтварят се вратите на рая „музика, лъчи“, което създава асоциация за нещо прекрасно, светло и нещо нежно и мило на фона на „музика“. Важна лирическа характеристика на образа е нежната ненакърнима невинност и непорочност. Героинята носи в себе си невинността на „дете“, недостижима за срама и греха на плътските „страсти и неволи“, което доразкрива идеята за „ангелската“ същност на любимата. Прелестта и невинността на нейния образ се издига до съвършенство.
За разлика от образа на любимата, самият лирически герой е въплъщение на противоречиви черти. Той е земен и несъвършен, изпълнен с грях, неувереност и песимизъм. Раздвоен между копнежа за взаимност и страха за бъдещето. „Булото“ – символизира битието, страха от прикрити същности, символ на духовна слепота. Молитвата е заклинание да се съхрани автономният свят на любимата жена-„дете“. Ако в първата молитва се долавя страстния зов на взаимност и болка от безответността на любимата, то във втората се вижда трагичното самоотричане. Свят на „страсти и неволи“. Очите й не обещават рай и щастие, а предизвикват копнеж и мъка. Двете половинки са противопоставени чрез отрицанието. Защото любовта е съзерцание, желание, порив, ревност и страдание. Лирическият герой е обречен да страда дори и любовта да не бъде споделена.
Стихотворението „Две хубави очи“ е изградено върху мотива за мълчащата душа на любимата и молитвения зов на влюбения, което определя и драмата на любовта. „Две хубави очи“ е сред най-прекрасните творби в цялата българска любовна лирика.
Ваньо Благоев от 11 клас разказва за романа „Железният светилник" на Димитър Талев:
Пролетта идва в Преспа буйна и неудържима. Народът се отърсва от застоя на зимата и се изправя като един срещу гръцкото богослужение в църквата, воден както винаги от Лазар Глаушев. Чорбаджи Аврам Немтур и наместникът решават да прекършат устрема на хората, като изпратят наемен убиец на водача им. Вербуван е срещу пари турчинът Али, който има стара разпра с Лазар – пак за Ния, дъщерята на Аврам. Сега чорбаджията го прикотква и го подучва да му тегли куршума. Но Алията успява само да рани Лазар, макар да стреля от три-четири крачки зад гърба му на улицата. В решителния момент от убежището си изскача Стойна Нунева и хваща убиеца със силните си ръце. Тя всяка вечер чака прикрита Лазар, за да го наблюдава тайно.
Турчинът избягва от местопрестъплението, а раненият оздравява след дванадесет дни борба със смъртта, усърдно обгрижван от майка му. За кратко време Султана преживява две смърти, но не пада духом. Изправя се като боец за последна битка. А Лазаровият другар Андрея Бенков повежда двеста-триста души, които позорно изгонват наместника от Преспа. Убиецът Али е покровителстван от каймакамина и подучен да избяга в Стамбул. Но преди да замине, той подпалва дюкяните на Аврам Немтур, понеже е отказал да му изплати цялата сума за неосъщественото убийство. Чорбаджията получава удар и ляга на смъртно легло. Ния се връща от Битоля, а в края на лятото осиротява. Бедността ѝ премахва последната пречка Лазар да се ожени за нея, защото той не иска да бъде Аврамов зет и да ползва богатството на идейния си противник.
За сватбата на Лазар и Ния майстор Рафе Клинче довършва иконостаса на новата църква. Чудна дърворезба, чудно изкуство! Преплетени клонки и кацнали птички върху тях, които пеят като живи. Когато сватбарите излизат, майсторът въвежда в църквата пред олтара Стойна Нунева, за да ѝ покаже нещо скрито. На иконостаса са изваяни неговият образ и този на Катерина. Последният се вижда обаче, когато към него се поднесе светлината на свещта. Така както животът на Глаушеви е видян символично на светлината на железния светилник в дома им. А отдолу има дата: град Преспа, месец декември, лето господне 1864-то. „По това ще ни познават людете некога, ще ни знаят…” – казва майсторът. После оставя момата, излиза навън и се ослушва. По плочите на притвора се чуват стъпки.
Деница Църова, 12 клас
Стихотворението „Колко си хубава!“ е включено в стихосбирката „Сантиментални посвещения“, съдържаща и други творби, посветени на реални личности от живота на поета. Самото то носи посвещението „На М. К.“, подсказващо, че събеседникът, към когото се обръща лирическият герой, е реална личност. Елементи от конкретния житейски повод за написването откриваме и в текста на творбата. В същото време читателят се среща не с разказ за някаква действителна житейска ситуация, а с едно пределно изчистено и универсално емоционално преживяване, навлизащо в самата същност на любовното чувство. Проблемът при стихотворението „Колко си хубава!“ е поставен от въпроса: А с кой точно аспект на любовното преживяване ни приобщава то?
Голяма част от читателите и тълкувателите на творбата, увлечени от силата на повтарящия се рефрен „Колко си хубава! Господи, колко си хубава!“, са склонни да възприемат творбата като своеобразно екстазно изживяване на любовното чувство. Често стихотворението е сравнявано с някои от най-известните образци на световната поезия, като се започне от библейската книга „Песен на Песните“ и древногръцката любовна лирика, мине се през средновековните похвални слова и се стигне до някои от най-известните образци на съвременната литература. С други думи, стихотворението се чете като поредния славослов на любовта, красотата и жената.
Ако обаче се опитаме да влезем в кожата на лирическия герой и да преживеем неговите емоции, какъвто е основният начин за въздействие на лириката, ще установим, че става дума за драматичното преживяване на една невъзможна любов. Героят се раздвоява между изключително силното привличане, което изпитва към своята любима, и усещането, че любовта им не може да се реализира. На практика той се готви да се раздели с обекта на своите чувства. Как иначе да си обясним призива му тя да съхрани красотата си, да не я разрушава с вредни навици или лоши чувства? А не на последно място, как да тълкуваме емоционалния му призив да продължава да го обича, вместо да се измъчва или да се щади? Героят разбира, че неговата любима ще се почувства наранена от неговото отдръпване и може да го намрази („Повярвай ми завинаги – и никога ти няма да си глупава – обичай ме! И да си зла – обичай ме! Обичай ме!“). Затова той иска да я предпази от негативните чувства, за да си остане тя достойна за любовта му, макар тази любов да е невъзможна. В края на неговото обръщение към жената тази невъзможност е показана директно: „Как искам да те задържа завинаги. Да те обичам винаги – завинаги. И колко ми е невъзможно…“ А защо му е невъзможно? Ето това е основният въпрос, който стихотворението поставя. Той е и в основата на конфликта, около който творбата се изгражда.
Идеята за създаване на стихотворението „Аз искам да те помня все така“ се ражда у Дебелянов във връзка със заминаването на неговата приятелка Мария Василева – Звънчето да учителства в Козлодуй. Постепенно обаче този битов повод прераства в едно дълбоко и силно обобщение за трагедията на невъзможната любов. Между първата и втората редакция на творбата Дебелянов отстранява всички детайли, насочващи към битовия повод, включително и прякото назоваване на смъртта, защото се е знаело, че Мария Василева е туберкулозна и е вероятно да умре скоро. Премахва и посвещението, което е завоалирано, но все пак точно, посочва конкретната жена. Единственото, което остава, е само мъчителното чувство от раздялата и предчувствието, че тя е може би завинаги..
Начинът, по който е внушена основната идея на творбата, е много необичаен. Елегията е жанр, при който времето отчетливо се разделя на минало, настояще и бъдеще, като единственото щастливо време е миналото, към което са насочени спомените за преживените щастливи дни. Настоящето и бъдещето са мрачни и потискащи, доколкото са белязани от загубата на онова, което е давало смисъл на живота. В „Аз искам да те помня все така“ споменът също заема централно място, подчертан от ударната формула, с която започва и завършва творбата. Но той е своеобразен и особен, защото е насочен към бъдещето, когато настоящето вече ще е минало. Тогава дори мрачното настояще ще се види на героя привлекателно, защото в него любимата е още до него, макар и да предстои раздяла.
С мъничко прииждаща светлина започва всеки един човешки живот и тя е толкова непозната, че заслепява мътните току що проглеждащи очички. Търсещи ръчички и телце, което иска да усети топлината на телата на своите родители и да потъне в своя недокоснат свят. Какво вълнение идва в човешката ни душа, която се е смирила като никой друг път, за да стори път на новия живот.
Всяко пробуждане на този нов живот ни кара да стоим изправени и дори в някакъв просънен екстаз да сме в готовност да му се притечем на помощ, да го усетим и да го оставим да бъде част от нас самите.
Безсънните нощи ще се трупат в своя безспир, сънливата ни разрошена външност ще издава непрестанната умора, която не ни кара да бъдем лениво изморени. Всичко това ще остави картини, заемащи особено място в настървеното от очакване съзнание, и ще ги прибира в своята кутия на новото рождение.
Никой не може да предскаже идващите тъмни облаци, градоносните урагани, придошлите като пролетен ветрец пясъчни бури, стихиите от щастие и мимолетно споходилата ни радост. Всичко ще се трупа ден подир ден, ще се събужда новото очакване на идващото утро и отново ще заспива в ненадейната тъмнина.
За да се превърне в част от смисленото преживяване на живота ни, който се е родил в своята човешка необходимост да съществуваме и занапред.
Сега ръцете ни вече не са толкова гладки както преди, очите ни не са толкова безметежно реещи се, като в едно минало очакване, сърцето ни преглъща поредната отвара на отминалия ден и ние сме някак безчувствено щастливи, защото сме имали необикновената възможност да посрещаме и изпращаме деня, да отмерваме умиращите ни неведнъж души от поредното наскърбително препятствие и все пак – да продължим да вървим към следващото ни неизвестно очакване.
Какво вълшебство е това съзерцание в пространството и времето, което ни е донесло толкова добри мечти.
Всичко това се опитахме да съберем днес в мисли, които преминават във времето, и намират своите пространства – оцелели, за да останат събрани в нашите сегашни спомени.
Ще продължим да търсим своите мечти, за да ги събираме в нови и нови спомени, които да намерят място в оставащата мъдрост на новия живот.
Днешният ден се оказа пълен с любов…
С благодарност към учителите Елеонора Антова и Петя Груева, както и Илияна Кръстева – директор на Средно училище „Св. св. Кирил и Методий“ – гр. Брегово!
