Последни новини

    - Старостта с каква риза е?

    - Макар че по-нататък ще напиша „мръсна”, аз мисля, че ризата на старостта е най-чиста, бяла и изпрана, защото е най-близко до бебешките дрешки, които също много често се цапат, но и такива сияят от чистотата на детството.

    - Каква е последната любов на старостта?

 ПОСЛЕДНАТА ЛЮБОВ НА СТАРОСТТА 

Когато старостта разтвори мръсната си риза
и в строен ред от нея почне обич да излиза,
стъписват се по-младите, по-старите се срамят.
От тази среща никой не отива си измамен. 

Че само старата обича истински и вярно.
А младата красива е, но толкова коварна.
Защото всяка обич може тук да е последна.
И няма как със първата дори да се погледнат.

Любов последна – злато, що не може се намери.
И няма време за игри, за страсти, изневери.
А тъй е чиста тя, като планински ручей бистър.
За нов живот най-скоростната бяла, снежна писта.

И нищичко, освен любов, във този случай няма.
А тя е толкоз неживяна, истинска, голяма.
Последната любов на старостта е най-красива.
Тя само идва. С Нея всичко друго си отива. 

    - Такава, според мен и това мое стихотворение, е последната любов на старостта. Ако ви хареса,  пристигне и…се познаете…

    - Къде намирате онази надежда, че бъдното е по-добро от настоящото?

    - В настоящето, което е такова, че всичко, различно от него би било по-хубаво. Ето и моето поетично доказателство:

 МЪКА

 Във този свят всеки своя мъка си има.
И нещичко дава му тя. Повечко взима.
Той крачи си тъй със тъгата в душата,
в тъмнината разкъсван от светлината.

Сред мъката има, обаче, надежда,
която във други светове го отвежда.
И както си шета човек тъй с тъгата,
виждаш го как той живее в два свята...

    - Годините, които човек изживява не са ли изпитания на пропуснати надежди?

    - Не. Те са нужните изпитания по пътя на достигането и сбъдването на  желаните надежди. А поетично тази проза изглежда така:

 НАДЕЖДАТА  ЛЮБОВ

 За щастие пристига всеки на земята.
С надеждата за обич и любов богата.
Но на желанието скритите кумири
изгубват се в окаляните земни дири.

Затуй заплаква първо всякое новородено,
незнаейки какво ще му е отредено.
И смуче биберони, пръстчета, проглежда.
Прохожда даже, само за добро с надежда.

Но щом в живота тръгне сам да се оправя,
нещастието идва, зло го не забравя.
През него все човекът крачи по-угрижен.

И всеки сроден по душа не му е ближен.
Така аз дръзнах някога поет да ставам.
Но казаха ми – трябва да го изоставиш.
И сякаш в този миг съсякоха ме с брадва.

А думата, която намразих бе „трябва”.
И бавно тъй светът износи ме, догдето
отново с болка в мене се роди Поета.

Но дотогава плащах аз цена голяма,
свободно да изричам думичката „няма”.
Днес всички думи – тухличките на Поета,
за труд усърден са от него все заети.

Но почнаха и с тях на търг да си играят,
какво значение те имат, без да знаят.
И нова думичка „пари”, коя бе стара,
яви се пак на словото ни на пазара.

А всички истински поети тя убива.
На щастието в мрака след това се скрива.
На мъртвите поети станахме държава.
Че тя не е за тях добрата дойна крава.

За живите такава няма на земята.
Затуй живеят всички те във небесата.
Но ний, които още тука сме. И живи.
Да пишем искаме. С това да сме щастливи.

Зоват ни хората със името надежда.
Поет Надежда. Трудно. Но добре изглежда.
Обаче, как с надежда само се живее?
Душата иска да яде, да пий, да пее.

И както бях излъскал на надежда стола,
във миг се озовах пред истината гола.
За хляба взех да мисля. Песните забравих.
И пътя труден през живота си проправих.

Но мъничка костица в гърлото бодеше.
Готова винаги да пее песни беше.
А виното от лепкавата кал делеше
това, което да възкръсне после щеше.

И тъй, от Бог дошъл, живял със сатаната,
разпъвах гневно между двамата душата.
Но дадена е сила на човек огромна
да мине между тези полюси най-скромно.

Засрамен, като праотеца ни белязан
да викне: „Гол съм аз! Не мога да изляза!”.
А после, сред облечените гол, но срамен,
да плува да се мъчи във живот безсрамен.

И чист, неопетнен, като новородено,
да суче преждата в житейското вретено.
Но стан животът е. Тъкат съдби със него.
Във нишка мъничка човека там е впрегнат.

И както мисли, че лети във небесата,
запридат го в калта димяща на земята.
И никакво спасение, надежда няма.
Във кал да се обърнеш пак е изход само.

Отново виното човека тук спасява.
За смърт, любов, той незабрава призовава.
Но трябва тука всички кръгове на Ада
човек  да мине, върху себе да изстрада.

И грях огромен, пълен съд със завист, злоба,
да може да го закопай дълбоко в гроба.
И хляб, и мляко за детето ще са нужни.
С жената заедно да го отгледат дружно.

А щом до старостта достигнат те постижно,
за тях порасналите, пък, да се погрижат.
Но нека всичките да минат дотогава
през любовта, която страда и прощава.

През бурните победи, загуби и грешки.
Да вкусят всичко те от страстите човешки.
В целувката на Вечната любов да стихнат.
Да правят разлика от тишина и тихо.

Надеждата тогава ще се случи само,
с любов, когато я очакваме. Голяма.

    - Времето не е ли промеждутък, който ние запълваме с нашите мисли и чувства?

    - Не. Времето е, в което ние усъвършенстваме, развиваме и каляваме нашите мисли и чувства.

    - Къде намирате сили да се отърсите от лошите послания?

    - Аз просто не ги приемам, защото вярвам само в доброто.

    - Къде е вашето скривалище на съкровените чувства и мисли?

    - Човек не може да се скрие от нищо и никого, защото Бог е винаги с него.

    - Откривате ли, че когато човек става все по-мъдър с времето се връща към корените и детството си?

    - Аз не го откривам, а го знам. И в цялата си поезия винаги съм го пропагандирал.

    - Очаквате ли своето Възкресение?

    - Безсмъртието не се нуждае от възкресяване.

    - Написаните думи не са ли най-силното послание, което остава във времето и пространството?

    - Да. Защото „В началото бе словото…”. И ще остане…

    - С кого или с какво най-често се борите?

    - Аз не искам да бъда борец. Достатъчно е само хората да си мислят, че съм бил и мъдрец. А всичките тези въпроси имат отговор и в тази моя поема:

 ЛЮБОВ С КРИЛЕТЕ НА ДУХА

Аз съм пътят и истината, и животът… Йоан 14:6 

1

Когато се родих, съдбата не познавах още.
За нея само със звездите разговарях нощем.

А те ми шепнеха, че тя е слънчева старица.
Способна е била да влюбва се и да обича.

Но пътя начертан не можела да го избегне.
Дори и тебе тя да не желае да засегне.

Със злата орисия не обичала да спори.
И шетала свободно из небесните простори.

Но тя играела си и на хората с душите.
Замръквала със тях. Палувала и лудо в дните.

На никого за миг в живота нищо не прощава.
Каквото дадено било ѝ, и това раздава.

Не можела Поету нищичко да дава само,
че той допрян бил плътно до Божественото рамо.

И само нему давал Бог да види светлината.
Ала преди да е Поет, Го хвърлял на съдбата.

Така и аз от нейните ръце се люшках дълго,
догдето сринах се в тревата в ден един, безмълвен.

А после, цялата тъга световна сбрал във мене,
Поет си, Бог обрече ме. Да мисля, нямах време.

И тръгнах бос на цъфнали цветя по върховете.
Но и бодили често впиваха ми се в нозете.

А както славех на земята хубостта прекрасна,
така и изгоряла виждах често, че угасва. 

А аз плетях от дивите лози на самотата
прекрасни кошници със словото на красотата.

И в бъдещето взрян, деня си във сълза зазиждах.
И как от кръст расте дървото ми духовно виждах.

Но на Олимп сега, живеейки сред боговете,
от кал свещички правех си, в тъмата да ми светят.

Че блатото, отгдето тръгнах аз да не забравям,
когато равен с Бог да бъда в слово се изправям. 

И майката съдба да не проклинам, че ме пусна
да стана лесна плячка на мошеници изкусни.

И вместо с пръсти кървави да впия се в земята,
да стана роб на словото, мъчител на душата.

Ала на мен не ми отива вече да ридая.
И скрил главата във пръстта за слънце да мечтая.

Затуй се върнах пак при детството, отгдето тръгнах.
С надежда скрита, че отново Любовта ще зърна.

2

По нивите ми както ходех в босото си детство,
обрал на тръните бодилите им аз в наследство,

с венеца трънен на главата озовах се в края,
че с лаврите ми скръбни той красил се, без да зная.

И, мислейки с венеца лавров аз, че съм окичен,
на Господ тайно много се надявах да приличам.

А Той ми каза: „Да, ти същият си като Мене.
И Господ можеш да се назовеш, поете земен.

Че само тебе, като Мен, разпъват на Голгота.
И тъй безропотно да си човек търпиш хомота.

Венеца лавров ти безспорно си го заслужаваш.
Дори затуй, че само трънения притежаваш.

Но както Аз търпях човешките телесни мъки,
така и ти с духовните ще трябва да се мъчиш.

Човек единствено до Бог тогава се издига,
в страданието щом прозре, че Истина достига.

А себе си щом можеш ти да отречеш в живота,
достигнал си до върховете светли на Голгота.

След тях възкръсването ти е неизбежно вече.
Това е Път. И Истина. Поете. И Човече.”

3

Така със Бог говорех си, а Той пък ме попита:
Какво от Мене тука мислиш ти, че има скрито? 

- Не зная, Господи, от Теб какво да скрия мога?
А Той ми кимна и ми рече: Всичко. Даже много. 

Нима забрави ти, качен на покрива, когато
в любов, неземната, се обясняваше с луната? 

А аз направих се от туй, че нищичко не виждам.
За теб от мене, че го скри не бе голяма грижа. 

- Нали на покрива аз бях, от Теб не крих се, Боже.
И как от Тебе скрит на покрива да бъда можех?

- Когато най покажеш нещо и за тебе скрито,
от никого не е видяно то. Но е открито.

4

Със бурени обраснаха ни светлите пътеки,
които тъй достойни биваха до днес за всеки.

А малките човеци пак да бъдат малки щяха.
Големите пък тръгнаха отново да растяха. 

От устремния ход назад се времето ни върна.
На някой вятърът мечтите във пари обърна. 

Но други, повече, до днес без пътища се лутат.
И бавно на мизерията грозна свършват в скута. 

А как за щастието нашите души копняха.
И колко нощи те сънуваха го и не спяха.

Дори най-твърдите скали ги времето отмива.
И, уморен от празни битки, вятърът почива.

Когато бях скала се любих гръмко със вълните.
Любовни песни вятърът ми свиреше в ушите. 

А после на брега, смокиня сочна като станах,
любов на всичките край мен да давам не престанах. 

Но никоя любов без плът материя не ражда.
Тъй нашата любов, единствена, любов изгражда. 

И както Господ тръгвам аз да свърша, за да кажа:
„С любов единствена тук искам днес да ви накажа”.

Че само нашата любов една е във Всемира.
Такава никъде не може никой да намира.

Любов от плът и Вечната любов, която ражда,
това единствено и само тука се засажда.

5

А щом във теб веднъж е засадена, изход няма.
Расте тя скоростно и става толкова голяма, 

че кротко не стои и границите не признава.
Любов такава само Истината притежава. 

Неземната любов, когато слезне на земята
и тук от Райската градина цъфнат чудесата, 

поети и човеци ще са Богове тогава
и ще живеят вечно във Безсмъртната държава.

Но трябва първо те да минат земната жарава.
Духа да видят от душата как се побеждава. 

И как със обич тук не спират да горят цветята.
А най-голямото богатство земно са децата.

С натрупания опит от тъгите помъдрели.
Достигнали до щастието, но не го видели.

Така Божествената истина ще се постигне.
А малкият човек до Божество ще се издигне. 

Макар и от криле лишен, ще полети в простора,
където с Любовта свободно Там ще си говорят.

Душата винаги била е птица лекокрила,
кога с крилете на Духа да литне е решила.

    - Когато отивате на село – с какво се срещата или с кого?

    - Там вече няма никого. Но аз се срещам с всички. И се надявам, че скоро отново ще си направим наборна среща. С Времето, разбира се.

    - Кога правите своите равносметки – едва ли е свързано с отброяването на годините?

    - Сметки никога и за нищо не правя. Нито равни, нито наръбени. Първо, за да не разсмивам Господ с планове за утрешния ден. И второ, не съм много добър математик.

    - Срещнахте ли неистината по пътя си?

    - Моля? Може би искахте да ме питате за Истината? Да, нея никъде не я срещнах. А толкова влюбен съм и я обичам!

    - Кога се чувствате безгрижен?

    - Още щом се роди, човек е загрижен. Даже само за това, че го има.

    - Къде са отправени днешните Ви мечти?

    - Днешното винаги е отправено към бъдещето. И никога към миналото и настоящето. Така че, мечтая все така да мога да мечтая. Както правя и с тази си поема, с която давам отговор поетичен и на всичките ми въпроси, поставени ми дотук след предната поема.

Бъдете добри и мечтайте!

С най-добър и искрен поздрав на всички, които ще прочетат това.

Тодор Билчев е роден на 18.04.1956 г. в Русе. Издал е 99, предимно документални и исторически, книги, между които и 26 стихосбирки. През 2015 г. издава първата си стихосбирка „Есенна жътва“. През 2016 г. издава втора стихосбирка – „Празниците на Духа“, трета – „Светлина в душата ми погледна“, и четвърта – „Прашинки от Безкрая“, а така също и задълбочените научни издания „Русе в стари снимки, документи и портрети“ и „150 г. Русенска община – юбилейна изложба“. През 2017 г. издава документалния сборник „Старозагорски митрополит Павел. Дневници. (1919 – 1940 г.)“ и стихосбирките „Тъга по Вечност“ и „С обич, Дух и тъга“, през 2018 г. документалния сборник „Поборникът Иваница Ангелов Иванов – писма, спомени, документи (1863 – 1939)“ и стихосбирките „Слепите очи на тъмнината“ и „Барабанът на живота“, а през 2019 г. стихосбирките „Жажда за полет“, „Къде си, Господи, когато?...“, „Във Вечността на Ада“ и документалните сборници „Документални доказателства по дневниците на Старозагорския митрополит Павел (За периода 1924 – 1939 г.)“ и „Документи за Ловеч и Ловешко, съхранявани във фондовете на Държавен архив – Русе“. През 2020 г. излязоха дванайсетата му стихосбирка „Отвъд болката и красотата“, тринайсетата „В мраз криле за полет“, четиринайсетата „Календар за Вечността“, петнайсетата „Светата троица човек“ и шестнайсетата „Водопой за кръвопийци“, както и второ издание на документалната му книга „Поп Дошо“. През 2021 г. излязоха седемнайсетата му стихосбирка „Пепел от дъга“, осемнайсетата „Целувката на небесата“, деветнайсетата „На незабравата зовът“ и двайсетата му „Душа като снежинка“, както и документалната книга „Русе в стари снимки, документи и портрети“ – т. 2., а непосредствено след тях и пътеписът му „По стъпките на Ботев, без златното сърце на България“. През 2022 г. излиза от печат книгата му „Документи за Добрич и Добричко, съхранявани във фондовете на Държавен архив – Русе“ и стихосбирките „Под небето в мене“, „Народе!!!!“ и „Спри да те прегърна“. През 2023 г. сборникът с разкази и импресии „Писма върху лист от сърце“, както и двайсет и четвъртата му стихосбирка „Боричкане в сърцето“ и двайсет и петата „Върхове сред ледове“. Преди броени дни излезе и двайсет и шестата му стихосбирка „Песни за залез в сапунен балон“. След всичко това броят на издадените стихосбирки за периода 2015 – 2024 г. става 26, а на книгите – от първата, издадена през 1988 г., до днес (2024 г.) – общо 99.

Тодор Билчев е носител на наградата за м. май 2024 г. на в. „Над 55“ за стихотворението „Последната любов на старостта“, класирано на трето място в литературния конкурс „АЕЦ „Козлодуй“ – 50 години енергия за чиста природа“ и на второ в конкурса за поезия в Димитровград „Знаците на любовта“ – 2024 г. Носител е на литературната награда на Русе за 2024 г. и на Специалната награда на ДАА от Националния литературен конкурс за къс разказ „Мостове“ – 2024 г.