Последни новини

Родих се във февруарска вечер на седемдесетте години и днес трябва да съм в своята зрялост на преценки и мисли, а се оказах в сутрешната слана на попарените надежди. И всичко това не е метафоричност на някакво усещане, а дълбоко пробиваща реалност на случващото се. Някак детските ми спомени за безгрижност и неосъзнатост са загубили далечното си значение и са ме оставили да се лутам в някаква действителност на обругани хора и неслучили се надежди. Мълчаливи мечти и стремежи са останали прибрани в душите ни, съкровени спомени все още се опитват да осветлят нашата сърдечност, а мислите са безброй и блъскащи се в нищото на нещата. Така се случи, че не успяхме да създадем прогресивност в бъдещето си, а някаква илюзорна  реалност от обещания. Несбъднатост на всичките подредили се и изпреварващи се в аварийната лента на недовършената ни магистрала желания, без да изпитват каквато и да било притеснителност от това, че са изпаднали в крайност на своите нарушения.

Днешните обещания са с висока гръмкост и никаква определеност и дори и ненужност, защото те не се случват и си остават обещания. Някаква безсърдечност е обхванала всички ни и няма потребност от нищо друго, освен от поредност на обещаност и несбъднатост.

Да бъде хлябът бял – не е достатъчно.
Да имаме коли – не е достатъчно.
И жилища да имаме – не е достатъчно.
И светлина да имаме – не е достатъчно.
Да имаме пари – не е достатъчно.
И почести да имаме – не е достатъчно.
Достатъчно е да не се срамуваш от думите си вчерашни.
Достатъчно – ако не съжаляваш за днешните дела.

Достатъчно е да умреш без страх, че угояваш червеи.
Достатъчно – ако спокойно казваш “не” и “да”.
Достатъчно е, ако можем да гледаме децата си в очите.
Достатъчно е, ако вярваш, макар че недостатъчно постигнал си мечтите на земните си дни -
защото, запомни :
да бъде хлябът бял – не е достатъчно.

Стефан Цанев

Обърканост се е провряла навсякъде в същността ми и търси смисъл, за да се измъкне по неизвестен път. Трудни са пътищата, по които няма прокарана пътека, но лесни пътища едва ли има… Това  едва ли означава спасителност в днешния ден на поредното обещание. Няма възможност за лесно изцеление на прогнилата ни действителност, няма  налични резервни парашути, я аварийните изходи затрупахме с грамада от камъни и бетон поради ненужност.

Озовахме се в свят от безсмислие и сме като търсачи на лисни усещания, които се въргалят в прахоляка на останалата ни земя.

Душата ми плаче за сняг,
за бяло, за чисто душата ми плаче.
Видях много земи, много свят,
видях герои, видях палачи...
Душата ми плаче за сняг.
Доста живях, колко остава?
Чака ме моя бряг:
ругатни или слава - нямам представа...
Душата ми плаче за сняг -
чиста следа в снега да оставя.

Стефан Цанев

Перспективност е нещо много илюзорно в днешното ни пътуване към истината на случващата се реалност. Слуз от безброй охлюви е замаскирала внимателно всяка възможност. Дори до гадене сме достигнали при всеки опит да разчистим всичко, в което сме попаднали с нашата волност или неволност.

„Демокрацията крие големи опасности: давайки еднакъв шанс на всички, тя дава път на простаците и на лумпените да излязат начело, тъй като те винаги са най-напористи и безскрупулни.

Затова всеки трябва да пази демокрацията най-много от себе си. Това се отнася особено за хората на властта. Те са най-склонни да погазят демокрацията. Има ли власт, у човека избуява самочувствието, че е по-умен, че има по-големи права, забравя, че е избран да служи на народа, а не да господства над него.

А когато управляващите използват демокрацията да забогатеят за сметка на обедняващия народ - това е не само безнравствена простащина, това е престъпление - те стават гробокопачи на демокрацията, защото карат народа да я намрази и да тръгне след някой Хитлер или Сталин - а от това по-страшно няма...

(Спомняш ли си, читателю, какво казваше Дякон Левски: "Ако някой злоупотреби със служебната си власт за своя изгода - да се накаже със смърт!").“

Стефан Цанев

Днес отново сме залъгани от преминали спомени, от пропуснати обещания и незадоволени амбиции. Страховете сме събрали и преметнали на гърба си в раничка за първа готовност, надеждите са при въдиците за дребна цаца, а мечтите - остават попарени от сланата на настоящи и бъдеще.

Стефан Цанев е роден в село Червена вода, Русенско, на 7 август 1936 г. Завършва средното си образование във Второ средно училище „Баба Тонка“ през 1954 г. През 1959 г. завършва журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През 1960 – 1965 г. учи драматургия в Московския киноинститут. Работи като кореспондент на вестник „Народна младеж“ в Родопите и в Перник (1959 – 1960). Работил е като редактор в Студия за игрални филми (1965 – 1967), драматург в Държавен сатиричен театър (1967 – 1970), Театър 199 и Театъра на окръзите (1970 – 1973), Театър „София“ (1973 – 1984; 1991), Драматичен театър в Пловдив (1984 – 1991), Театъра на армията (1992 – 1996), Театър „София“ (1996 – 2008). Автор е на стихове, на 30 драми, публицистика и есета, на романа „Мравки и богове“, на 4-томната историческа сага „Български хроники“, както и на стихове и пиеси за деца.

Негови стихове са превеждани на всички европейски езици, както и на китайски, монголски, арабски и иврит, а пиесите му (най-вече „Последната нощ на Сократ“, „Другата смърт на Жанна д`Арк“) са играни в повече от 200 театъра в България и по света: в Париж, Гренобъл, Бордо, Атина, Монреал, Петербург, Лайпциг, Висбаден, Варшава, Краков, Прага, Гьотеборг (Швеция), Будапеща, Киев, Москва, Питсбърг (САЩ), Вилнюс, Братислава, Никозия, Букурещ, Гюргево, Хага, Анкара, Измир, Истанбул и др.

Негова съпруга е актрисата Доротея Тончева. Има три дъщери.