Последни новини

Прахоляк се e повлякъл навсякъде и е заслепил дори маранята, която се е разположила със своята обичайност. Невъзможността да откриеш дори контурите на водното пространство, което се вие в някаква собствена действителност, е причинило неудобството на вторачените погледи. Високите безлюдни каменисти планини са се изправили като свидетели на свещенодействие, което току що е приключило.

Обърканост е превзела всички, които за първи път се докосват до земите тук. Някакво неприкрито неудобство се е вселило в чуждоземците осмелили се да пропътуват хилядите километри, за да усетят някаква непохватност с особена непринуденост.

Припряно придърпваме куфарите, които не споделят нашата чувствителност, нито умората от продължителните полети. Дори неопитността на приближаващото пиколо ни смущава и ни кара да се обърнем нервно подозрително към насъбралото се множество. Вече прекрачили вратите на климатизираната хотелска действителност се опитваме да прикрием насъбралата се недоверчивост и да изглеждаме по-убедително. Разговорът започва да тече прекъсващо непоследователен и поради наличието на езикова невъзможност за общуване Възникналите въпроси и вътрешни терзания се опитваме да обясним, ръкомахайки продължително и последователно, сякаш да удържи убедителното ни поведение. Желанието по-бързо да напуснем тази несъстояла се комуникация е възможност, която ни избавя от поредната неловкост. 

Защо не тръгнем през света открито –
нима светът загуби смелостта?
Да минем под прозорците, които
заключват със закони любовта.

Да прекосим по улици, които
на кръстопът разпъват любовта.
Да ме целунеш пред очи, които
ще те презират после до смъртта.

Бъди на силната ми обич вяра,
дори да казват, че това е грях.
Дори в света да предизвикваш ярост,
не предизвиквай в мене капка страх.

И завещай ми смелостта си жива,
и от страха душата ми пази.
Страхът убива, бавно ни убива
и после ни превръща в подлеци.

Из „Страх“, Евтим ЕВТИМОВ

Малкото прозоречно пространство поставя успешна преграда между вътрешната ни действителност и очертанията на напиращата външна среда. Завладяването на личната ни пространственост е толкова силно, че дори не успяваме да усетим поглъщането, което се случва. Многочислеността на човешки души, които са притиснати от вулканичното плато, а Арарат само напомня, че тук има особена тайнственост. Забуленост от насъбралия се прахоляк пречи да определим неговата изящност, а спуснатите облаци са ограничили висота му да бъде разкрита. Предизвиканата чувствителност води до силното овлажняване на дланите ни и още по-силното натискане на нищо неразбиращата брава на прозореца, която не ни е причинила нещо неестествено.

Минувач е.
Избръснат до бяло.
Непорочен. И точен. Добър.
По небето, от дъжд натежало,
стреля с черен,
уверен
чадър.

Иска чист
като лист да остане -
без дори запетайка от кал.
Щом обича, обича без рани.
Ако мрази,
врагът
е заспал.

Минувачът
навярно не знае,
че е просто един минувач.
Между капките търси безкрая,
а безкраят
отблизо
е здрач.

Той е цял
като залък безсолен,
на бедняшка софра оцелял.
И върви под чадъра доволен,
а дъждът
отдавна
е спрял.

Из „Страх“, Мая ДЪЛГЪЧЕВА

Преодоляването на породените вътрешни терзания не се случва дори при тихата възможност на уютността на помещението, което ни препира с малката височина на таваните и процеждащата се непрякост на светлината от стъклените повърхности на малките прозорчета, опитващи се да ни скрият в утробността на сградата.

Страх от изтървана дума
броди още.
Лоша дума
- лошо не ѝ сторих;
минах много нощи
с нея.

Де е, брате,
моят дом за прошка –
ще погаля
и врага си.
А накрая
и страха си ще погаля.

Че съдбата ми е
с друга дума свързана,
с друга дума страдала.
Чу ли, брате:
страх ме е от свободата...

Димитър ВАСИН

Навлизането в теснотията на градските улици, където освен със своята препълненост с хора се усеща и липсата на тротоарни пространства. В по-голямата си част те никога не са и съществували. Сградите са заели почти всичко и проходите за хората и автомобилите са останали в една единствена възможност. Съпротивленията между тях са придружени с нахалното поведение и на едните, и другите, всеки отправил се към своята крайна цел. Забързаността се старае да отслаби своята прегръдка в площадните пространства, като е отредила на кратки разстояния безброй малки масички с ниски столчета, които до такава близост са запълнили сводните пространства и предлагат чай без възможност за каквото и да било усамотение. Телата са доближени в такава близост, че просто предават конвулсиите на вътрешните си мисли между тях така, че вербалната споделеност е почти излишна.

С колко още думи ще си приказваме,
с колко още ветрове ще се мъчим,
колко време ни бе отнето, но имахме
пример, че животът живот ни връчваше.

Поили сме дните си и носим ги тъжни,
отваряхме ръце и души към кръста си,
мечтаехме за по-големи окръжности,
а водите се стичаха през пръстите ни.

Аз единствено само, и вятърът също,
не търсим необичайното в тъмното.
Не е страшно и затова се извръщаме
към същностите, които сме всъщност.

Из „Страх от себе си“, Симеон АСПАРУХОВ

Мислите ни са скрити и не смеят да се покажат навън, а чувствата са потънали в своята уплашеност и нямат дори малка възможност да изразят своето отношение нито към нас самите, нито към множеството, което упоено се е стоварило тук. Историческата разместеност е повлияла на случващата се действителност и е оставила трайни следи във всичко. Дори мирисът на въздуха е различен, а местните се усещат с всеки дъх и не позволяват друга привързаност. Белотата на лицата ни понякога смущава околните, а по-настоятелните приемат нашето говорене за фарси, което по някакъв особен начин ги успокоява. Присъстващите чужденци са лутащи се между привички, норми, действителност и много различност. Всичко това ни кара да усещаме нашата малка значимост в земната измеримост, която сами сме създали и се опитваме да сравняваме с нещата около нас.

Времето тук е приело особена пространственост, която не бърза да напусне миналото, нито да пропусне настоящото, а бъдещото се е завряло кротко в магазинчетата за електронна техника. Не съумява да измести традиционната устойчивост на напластените човешки отношения, които са с друга духовност и друга чувствителност.

Не успяхме да дочакаме яснотата на Памир, но тук всичко идва в определена последователност и не бърза да сподели своята тайнственост. Пътуването към времето и пространството вероятно ще се повтори тук или някъде другаде, за да покаже своята илюзия, макар и много постоянна.

Езерото Ван (на турски: Van Gölü; на арменски: Վանա լիճ; на кюрдски: Gola Wanê, Гола Уане, на османски турски: وان كولى) е солено безотточно езеро с тектоничен произход, разположено в Арменското плато, Източна Турция. То е най-голямото содено езеро в света и четвъртото по площ безотточно езеро. Езерото е с обща площ от 3574 km2, надморска височина 1648 m, широчина 119 km, дължина на бреговата линия 430 km, средна дълбочина 161,2 m и дълбочина 451 m. Общата водосборна площ на езерото е 15 000 km2. В него се вливат малки четири реки – Бендимахи, Зейлан Дереси, Карасу, Мичингер. Нивото на водата е непостоянно, като през юли – август е с около 50 cm по-ниско в сравнение с пролетта. Четирите най-големи острова в езерото са Акдамар, Чарпанак, Адър и Куш.

Езерото Ван се споменава в исторически и географски произведения от древни времена. В месопотамски източници езерото Ван се споменава под името „Море от Nairi“. Древният географ Страбон описва езерото Ван: „Налице са също големи езера в Армения. ...Арсен, известно също като Тоспитас. То съдържа сода, почиства и възстановява облеклото. Въпреки това, поради този примес от сода водата от езерото е негодна за пиене“.

В допълнение Страбон, позовавайки се на Ератостен, твърди, че река Тигър преминава през средата на езерото Ван (че в тази част на езерото водата е прясна) и след това изчезва и се появява отново на друго място.

В научно изследване на езерото, започнало в средата на 19 век, когато, възползвайки се от влиянието на Великобритания в региона, в близост до езерото са допуснати няколко европейски пътешественици и изследователи. Голяма част от тях са били ангажирани в картографиране и описание на терена, а някои, включително и известния английски археолог Остин Лейърд, е заинтересован от останките на царство Урарту, чиито крепости са били на острови в езерото. През този период са публикувани няколко описателни и картографски работи, относително точно е определена областта на езерото и височината над морското равнище, но сериозно е подценена максималната му дълбочина.

Основният географски проблем в този период е търсенето на водния поток от езерото Ван и връзката му с басейна на реките Тигър и Ефрат. Наличието на такава връзка се приема въз основа на надморската височина и разпространените слухове сред местното кюрдско население.

Общата площ на езерото Ван е 3574 km2, което го прави най-голямото езеро в Турция и второ по площ езеро в Близкия изток след езерото Урмия. То се намира на височина 1648 m над морското равнище, има неправилна форма, която много напомня на триъгълник. Ширина на езерото в най-широката си част е 119 km. Езерото е по-плитко в северната си част, в южните си части достига 451 m дълбочина. Средната дълбочина на езерото Ван е 161,2 m, а общият обем на водата 576 km3. Бреговете на езерото са предимно стръмни. В езерото Ван има много малки острови, особено в близост до брега, както и четири големи острова – Акдамар, Чарпанак, Адър и Куш. Акдамар е най-големият остров, разположен е в северната част на езерото. Чарпанак се намира край източния бряг на острова, Адър и Куш са близо един до друг на южния бряг на езерото. Недалеч от езерото Ван са разположени езерата Назик (на северозапад, 1870 m над морското равнище), Назик (на изток, 1890 m над морското равнище) и Арин (на север).

Езерото Ван се намира в западната част на котловината с тектонски произход, която е заобиколена от няколко планински вериги: Източен Тавър на юг, Кюрдските планини на изток и хребета Антитавър от североизток. В западната и северозападната част на басейна се намират няколко изгаснали вулкана, включително стратовулканите Сипан и Немрут. В средата на плейстоценната епоха, преди около 200 хиляди години, изригването на Немрут формира поток от лава, която е над 60 km, която блокира притока на вода от басейна във Ван към Мушката котловина, свързваща го с водосборния басейн на река Мурат, което е довежда до образуването на езерото.