Последни новини

- Кои рани оставиха най-дълбоки следи в душата Ви?

- Споменът за неживяното оставя най- дълбоките следи, добили белези, които никога не хващат подходящата коричка. Когато си дете, най- страшното за теб е да изгубиш някого, срещайки очи в очи смъртта за пръв път. Когато пораснеш, най- страшно е пропуснатото с някой жив, с когото е могло, но повече няма да бъде поради куп причини. А ти се иска да беше различно.

- Какво оставиха „21 влюбвания в теб“?

- „21 първи влюбвания в теб“ е еманация от многоточия. То е поредната стълба към небето с един, въпреки опознатото в него, то е когато нищо не е наред да заспиваш и да се будиш до него, сякаш едва започва да убива ада е в теб и е винаги различно хубаво.

- Защо Вашите гълъби са безработни?

- Гълъбите са случайни писма, пъхнати в пощенската кутия на дните ти. Никой не им е плащал за това, никой не го е изисквал. Храниш ги, разчел крилете им. Защото на гълъбите не им се налага да работят, за да си купуват илюзия за свобода. Те сами си я взимат, защото нямат нищичко за губене.

- Кога се чувствате безпомощен?

- Безпомощност е да знаеш колко много живот е останал в духа на любим за теб човек, а да не можеш да спреш смъртта в него да си довърши играта да ти го отнема, както и да се опитваш да го задържиш за себе си.

- Писането не е ли еманация на превъзмогната болка и болезнена чувствителност?

- Писането е силует на болялото. Докато болиш, отвътре в теб твърде много кърви, за да изплащат думи. Писането идва после, ръка за ръка със страха да изкрещиш и изшептиш едновременно каквото те е рушило, за да не вземе да повтори пак.

- Как се справяте с неистината?

- Неистината може и да е само заблуда, която носи кожата на всеки. Никой не е избягал от нея. По-страшно е, когато е съзнателна лъжа и те гледа безсрамно в очите. Тръгвам си и я оставям да плаща цената за своя сметка. Нямам нужда от склад за чужди лъжи в себе си.

- Как лекувате Вашите рани?

- Не ги лекувам. Оставям ги отворени- така през теб минава живото, за да изреже филма на населеното мъртво.

- Семейството не е ли безопасен пристан за душата на един творец?

- Семейството е пристан на доверие, че даже и в моментите на умопомрачение няма да го предадеш. Но болката няма котва, та насаме намира своя бряг, където да се надмогне и прехапала устни да изтече най- после между пръстите. На този бряг никой друг не може да ти помогне. Хващаш се за кръста и се изтегляш от пясъка, преди да те е погълнал.

- Кога летите и какво Ви помага в това начинание?

- Има едно особено летене и то не е на небето, от което тъй лесно да паднеш. Летенето ми се случва след като мине самият полет. И сянката на птицата е птица, защото се учи да лети върху земята.

- Къде откривате мечтите си днес?

- Мечтая да срещна лице, което да не лъже себе си. Но не съм сигурен, че ако съществува, ще е наистина щастлив, защото някои мечти са чудовища. Ако не могат да носят товара на осъзнатата истина за света, който ги заобикаля.

- Маргарита Петкова пише за Вас: „Ако някой ви каже, че да пишеш за поезията на Николай Владимиров е лесно – не му вярвайте. Ако някой претендира, че поезията на Николай Владимиров е лесна за четене – не му вярвайте. Каквото и да ви кажат за поета Николай Владимиров, подхождайте с необходимата доза недоверие. Защото неговите стихотворения трябва да се прочетат. Да се изкатериш по своеобразната им стълба стих след стих, да се спънеш в убийствена метафора, да се подхлъзнеш по още по-убийствена конкретика, за залитнеш в чувството, което си е чисто авторово, но да стане твое и да се плеснеш по челото, че да, точно това изпитвам, а си мислех, че е неназовимо. Е, Николай притежава таланта да назове всичко. С точното му име. Дори на първо четене да не му вярваш. Защото в края на краищата провиждаш как целия екзистенциален космос в поетическото изкуство се е побрал в една обикновена стая, обзаведена с обикновени мебели, с обикновен градски пейзаж зад прозореца, а отражението му проблясва в чифт дамски обици, пронизва петте ти сетива, завихря ги, докато ги оплете в шеметно кълбо. Кълбо, от което ако успееш да хванеш нишка, ще те отведе до най-сакралните глъбини на Поезията. Тогава ще осъзнаете поезията на Николай Владимиров. И ще го следвате, защото с тази нишка „Мъжът, който топи обици“, ще разтопи сърцето ви. И ще ви топли в стаите и във вселените ви. Повярвайте му!“ Кой е Вашия космос?

- Космосът ми е Човекът, в който се влюбвам. Въпреки всички пропасти в него.

- „… после я срещнах -
носеше лицето ти
вкуса ти мириса и думите
всичкото ти носеше
и не беше смърт
и не беше, а е
умиране 
още
и в него ти си печатът
върху недочетено писмо…“

– кога разбрахте и усетихте смъртта по този начин?

- От абсолютно първото си влюбване, когато разбрах каква точно е цената на умирането. Измерва се в два въпроса:

„Има ли споделеност на чувствата?“ и „Дали ще изстина към този, за който умирам?“

Любовта е процес на смъртта. Колкото по-бавно те убива, толкова повече те тегли да я живееш като за последно.

- Какви останаха историите в „Нехартиени спомени“ за Вас?

- „Нехартиени истории“ не са разкази за мен, те са хора. Връщам се постоянно към чертите им, към казаното от тях, към премълчаното. Проигравам като различни сценарии съдбите им, търся в мен самия най-щастливите техни развръзки. Искам да вярвам, че каквото ги е боляло, ще мине. Или поне ще намалее. Нося раните им и те пулсират по мен, за да не забравям кои са. И се надявам да ги срещна пак. След като всеки от тях е преживял своя толкова чакан катарзис. 

................

Николай Владимиров Владимиров е роден през 1981 г. в град София. Завършва 33 езикова гимназия с английски език и специалност право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автор е на 17 книги, от които самостоятелни два романа, една книга с есета, две с разкази, 8 стихосбирки и четири съвместни книги с поезия. Един от създателите и бивш редактор на Нова социална поезия. Съставител на две Антологии на младите български таланти – 2007 и 2008 г. Създател на Новото поколение – неформална серия от събития, даващи възможности за изява на млади творци, които имат нужда да бъдат чути и четени.

Част от издателство „Бокал 77“, създало и издало първата след близо тридесетгодишно чакане Антология „Съвременна българска поезия“, имаща за цел да обедини едни от най-добрите поети на България, независимо от личните им отношения и различия. За да са пример за поколенията.