Последни новини

Убиваме реалността, унищожаваме същността си, а очакваме да бъдем проспериращи. Убедително вървим към собственото си самоубийство, а несъзнателно се оправдаваме, че това е единственият ѝ верен път. Прогресивната ни същност отдавна се е провалила дори в собствените ни очаквания и отдавна вече не търси оправдания за непристойното си поведение.

Никаква обективност не съществува дори в личното ни поведение, а някаква прикрита лицемерност. Някои от нас са намерили лесно избавление в собственото си оплакване, други – упорито си приписват мъжественост появила се от ежедневния махмурлук. Вижте в какво удобство сме поставили нашето живеене и в опасност някоя воля или неволя да придойде и да ни изненада. Никакво безпокойство от продънената ламарина на покрива, който се срутва от проялата го ръждясалост.

Арестувана същност притежаваме днес, дори непристойна похотливост не я спохожда в нощните ѝ часове. Някакви призрачни реалности бродят в просъница, а припадъци са озаптили някои ранобудни трезвени изчадия, които си позволяват да смущават смъртоносната ни летаргичност. Дори сутрешната олелия е запълнена с изгорелите газове на поостарелите ни автомобили. Новичките не се ползват в ранните часове, а са предназначени за безсмъртните ни вождове.

Историята ни е дарила с много безсмъртни и между живите, които усърдно и старателно овладяват смъртните ни същности. Никаква възможност за промяна не се определя от случващата се утопична вакханалия.

От смирение вече нямаме нужда, за опрощение пък – закъсняваме, разпятието е в невъзможност да ни спаси и да ни даде нужното изцеление. Каква обречена безизходност и колко видимо ненужна се оказва днес.

Вече дори нямаме спомени, че сме били други! „ххх“

Иван Динков е роден на 26.08.1932 г. в с. Смилец, Пловдивско. Завършва гимназия в Стрелча и право в Софийския университет (1954). Дълги години работи като редактор в сп. „Младеж“ и изд. „Партиздат“, по-късно е директор на изд. „Христо Ботев“. Още с дебютната си стихосбирка „Лична карта“ (1960) получава висока оценка от литературната критика. Следват стихосбирките „Епопея на незабравимите“ (1963; 1969; 1973), „Антикварни стихотворения“ (1977), „Лична карта. Избрани стихове“ (1982; 2002), „Признания пред Бела Цонева“ (1988; 2002), „Маски“ (1989), „Повторения“ (1990), „Славянски псалми“ (1991), „Поетични самоубийства“ (1993), „Шепа срички“ (1994), „Живот по памет“ (1996), „Урна“ (1996), „Дневник“ (1997), „Спазми от Отечеството“ (1999) и „Табакера“ (2003). Интерес предизвиква и прозата на автора - повестите „Хляб от трохи“ (1970) и „Софийски атентат“ (1976), романите „Моминството на войниците“ (1983), „Цветя за махалата“ (1984) и „Покрай кадифето“ (1993), както и неговите книги с размисли, фрагменти, спомени - „Докосвания до България“ (1974), „Почит към литературата“ (1980) и „Навътре в камъка“ (1986). Автор на пиесата „Комисия за погребение“ (1990). Носител е на националните литературни награди „Иван Вазов“, „П. К. Яворов“, „Никола Вапцаров“, „Никола Фурнаджиев“, „Иван Николов“ и „Златният ланец“ на в. „Труд“. Умира на 23.01.2005 г.