Последни новини

О, мой боже, правий боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже -
мен в сърцето и в душата...

Из „Моята молитва“, Христо Ботев

С мъничко прииждаща светлина започва всеки един човешки живот и тя е толкова непозната, че заслепява мътните току–що проглеждащи очички. Търсещи ръчички и телце, което иска да усети топлината на телата на своите родители и да потъне в своя недокоснат свят. Какво вълнение идва в човешката ни душа, която се е смирила като никой друг път, за да стори път на новия живот.

Всяко пробуждане на този нов живот ни кара да стоим изправени и дори в някакъв просънен екстаз да сме в готовност да му се притечем на помощ, да го усетим и да го оставим да бъде част от нас самите.

Безсънните нощи ще се трупат в своя безспир, сънливата ни разрошена външност ще издава непрестанната умора, която не ни кара да бъдем лениво изморени. Всичко това ще остави картини, заемащи особено място в настървеното от очакване съзнание, и ще ги прибира в своята кутия на новото рождение.

Никой не може да предскаже идващите тъмни облаци, градоносните урагани, придошлите като пролетен ветрец пясъчни бури, стихиите от щастие и мимолетно споходилата ни радост. Всичко ще се трупа ден подир ден, ще се събужда новото очакване на идващото утро и отново ще заспива в ненадейната тъмнина.

За да се превърне в част от смисленото преживяване на живота ни, който се е родил в своята човешка необходимост да съществуваме и занапред.

Сега ръцете ни вече не са толкова гладки както преди, очите ни не са толкова безметежно реещи се, като в едно минало очакване, сърцето ни преглъща поредната отвара на отминалия ден и ние сме някак безчувствено щастливи, защото сме имали необикновената възможност да посрещаме и изпращаме деня, да отмерваме умиращите ни неведнъж души от поредното наскърбително препятствие и все пак – да продължим да вървим към следващото ни неизвестно очакване.

Какво вълшебство е това съзерцание в пространството и времето, което ни е донесло толкова добри мечти.

Всичко това се опитахме да съберем в мисли, които преминават във времето, и намират своите пространства – оцелели, за да останат събрани в нашите сегашни спомени.

Ще продължим да търсим своите мечти, за да ги събираме в нови и нови спомени, които да намерят място в оставащата мъдрост на новия живот.

Единственото спасение срещу неумолимостта на съдбата е да се върви срещу нея. Така поне на човек му остава шансът на случайното разминаване“ – споделя писателят Павел Вежинов, но „следите остават“ в търсенето на истината на един случайно паднал ключ. И някак естествено идва въпросът дали въобще е нужно да определяме посоката на истината, или пък по-скоро трябва да ѝ помогнем да върви с нас по възможно най-добрия път на това, за което тайничко или не съвсем си мечтаем.

В тези странни времена на лутане между страх, съждения за световни конспирации и оцеляване, като че ли имаме повече време да мислим и чувстваме. И не защото това не е било потребност и преди, а защото сега се налага от само себе си. И когато търсим причините, и когато търсим последствията, и когато мислим за действието на вирусните ни терзания, май трябва първо да дезинфекцираме душите си и после да измием ръцете и лицето си. Доста трудно ще намерим себе си, защото се позагубихме в лудото препускане и търсене на земното си щастие, облечено в пари и слава. Дори именно в тези времена душите са ни по-застрашени от заливаща и преливаща пошлост, нарцисизъм и много излишно говорене.

Мисленето ни става все по-трудно и почти невъзможно действие, защото отвикнахме да го правим, а чувстването ни почти винаги е пречупено през призмата на странни и дори користни интереси.

Наложително е да започнем бърза дезинфекция на душата си, защото именно тя, душата, ни е най-потребна – и преди, и сега, а и след време. Вероятно ще оцелеем физически и след месец, два и дори след година, но без чиста душа трудно ще оцеляваме в своята човешка същност. Затова и е наложително да бъдем постоянни и настоятелни в търсенето на онези специфични дезинфектанти, които няма да ни предложи никой кризисен щаб и никое редовно или нередовно правителство, а които трябва да открием самите ние.

Вземането на разумни и истински решения става все по-трудно, защото сме загубили онова усещане, че ние, човеците, сме временно на тази земя и нищо не започва и не завършва с нас. Колкото по-често и по-настойчиво си повтаряме това, то по-смислено ще бъде нашето съществуване, защото ще намираме усещането за предшествениците и за следовниците ни.

Кризите ще идват и ще ни връхлитат, ще отминават и дори ще забравяме за тях. Няма да си спомняме и да ги споменаваме, че са били различни, трудни или мъчителни, но душите ни ще трябва да оцеляват и да остават все така истински. А дали и как всеки от нас ще преминава през всяка криза, е въпрос на усещане, същност и желание това да се случи!

Намирането на път за решаване на основния ни проблем е свързан вероятно и с преминаването през своеобразното душевно чистилище и личен катарзис (то и времето е достатъчно подходящо за това)… Но през каквито и превратности да преминаваме и в този ден, и в следващия, тя, мечтата, все ще ни бъде на гости. И ще бъде и тъжна и весела, и разплакано разтревожена и объркано радостна, но тя ще бъде тук и ще си е нашата. Само не бива да спираме да търсим ключа към нея.

Бързай, странник, върви скоро
къща бащина да стигнеш,
пред къщата играй хоро,
през хорото ти ще минеш.

Из „Странник“, Христо Ботев

Защото следите винаги остават.