Последни новини

– Коя е актрисата Мария Ангелова?

– Аз съм баба Мари, леля Мари, кака Мари, или просто Марито, която чете български приказки в YouTube канала @MariaNAngelova-Mari, които се оказа, че са гледани ежедневно по цял свят. Аз съм също и тази, за която хората се сещат, като чуят летните звуци на цикадите - заради моноспектакъла ми “Песента на цикадите”, който направихме по мои разкази със Симеон Димитров, още с основаването на Театър “Отражение”.  Играх го и на български, и на английски – и в България, и в Северна Америка.  През 2022 спечелих пълна субсидия за превода и постановката на английски език от Canada Council for the Arts.

Завърших драматично актьорско майсторство във ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов” през 1988 г.. През 1990 г. ме поканиха на театрален форум в САЩ. И останах да живея в Канада - вече 35 години.  Там овладях други професии и бизнеси. В последните 10 години се върнах към актьорското творчество, благодарение на нашата театрална група. Защото се оказа, че театърът е неизлечим сърдечен вирус, с който се раждаме. Аз явно съм се родила с него. 

  – Как основахте театър „Отражение“ в Торонто?  
 – Основахме го с много ентусиазъм през 2018. Тогава визионерът актьор Веселин Монев, сегашният мениджър на театъра, покани големия български режисьор Симеон Димитров да направи постановка с нас в Торонто. И тогава основахме театър “Отражение”. Посветихме се да правим български театър на високо ниво, от български автори, като каним изявени български режисьори да поставят с нас. В групата сега сме трима с театрално образование, другите са много талантливи хора с най-различни професии и всички носим театъра в сърцата си, а работата ни с такива изключителни режисьори е истинска школа.През есента на  2018 г. Симеон Димитров направи едновременно две постановки - с групата  постави “Маршрутка” от Елин Рахнев, а с мен - “Песента на цикадите”. Имахме две премиери. През 2019 г. Елин Рахнев постави “Трима мъже и една Маргарита” на Лиза Шопова. По време на Covid през 2020 г. той постави своята пиеса  „Тест“ с Витан Пръвчев (синът ми) и мен, като приспособи пиесата за нас. През 2022 г. Елин Рахнев постави и моноспектакъла “Не е за телефон” с Веселин Монев. През 2023 г. Роси Обрешкова постави “Вавилонци” по разкази на Станислав Стратиев. През 2024 г. младият талантлив режисьор Любомир Колаксъзов постави “Балкански синдром” на Стратиев. Тази година Николай Гундеров постави своята пиеса “Винаги готов”. Невероятно обогатяващо и зареждащо преживяване е било всяко едно от тези представления.
– Разкажете за публиката – освен българската общност, отворени ли са вратите на театъра за канадски почитатели на театралното изкуство? 
– Да, вратите ни са отворени за всеки, който е любопитен да дойде да ни гледа. Спектаклите ни са поставени с богати изразни средства, повечето са комедии. Идвали са канадци - съпрузи или близки на българи - и са споделяли колко им е забавно да ни гледат. Имаме и две представления на английски език. Освен моя спектакъл “Песента на цикадите”, който изиграх над 10 пъти на английски език,  играхме и „Тест“ на Елин Рахнев на английски. Превода го направи Витан, който е роден и израснал в Канада, и е завършил актьорско майсторство в Toronto Metropolitan University. Играхме „Тест“ на английски в Ню Йорк на Frigid Fringe Festival 2023, където двамата с Витан получихме наградата “Духът на Фестивала”. На представленията ни, които играем на английски език, идват и много българи, които от поколения живеят там и английският им е по-лесен за разбиране. 
– С какво канадският театър се отличава от българския? 
– Има една много интересна разлика между канадския и българския театър, за която искам да ви споделя. В България театрите да пътуват из цялата страна в различни малки  градове и села, играят по сцените на читалищата и това е много стара традиция. Като дете помня, че ходехме на театър едва ли не ежеседмично. А когато започнах да играя, ежедневно пътувахме по селата. Доколкото разбирам и досега е така.  Когато отидох в Канада се изненадах, че там е различно. Играят постановките обикновено на една сцена.
     Но пък видях нещо много интересно, което показва, че наистина театърът е в сърцата на много хора. В малките селища има местни любителски театрални групи, които понякога канят и професионалисти, и правят впечатляващо добри постановки, често свързани с Коледа или Великден. Играят ги в зали, подобни на нашите читалища, или в зали на църкви. Също видях различни интересни и успешни театрални компании. Една такава компания много ме впечатли. Тя е създадена от един актьор през 90-те години в Онтарио на открито - в средата на едно поле, около семейната плевня, която се ползва като част от сцената. Те създават пиеси по местни истории с участието на местни хора, канят и добри професионалисти. И ги играят цяло лято пред публика от 400 човека ежедневно. Уникално нещо. 
– Как една независима трупа като вашата менажира своята дейност? Кой помага – държавата, общината, частни меценати?
– Доброто менажиране на нашата група се дължи на ентусиазма ни, на нашата задружност, разбирателство и топли приятелски отношения помежду ни. Както и нашата отдаденост на идеята на театъра, и главно на това, че всеки един от нас е готов да направи каквото може. Обичаме си театъра и се обичаме един друг. Също и на подкрепата, която имаме от зрителите, които са ни истински фенове.  Когато каним режисьорите, семейство Веселин и Веселина Моневи ги приютяват в дома си - това е голям жест. Успяхме да направим наша сцена и в залата на една от българските църкви в Торонто, благодарение на подкрепата, която получихме от църквата да ползваме залата с много минимален наем. Получаваме и много подкрепа от местните бизнеси на българи в Онтарио - както предметни, така и парични. С тази подкрепа и с техническите умения на членовете на групата ни, успяхме да направим залата ни истински театрална, тя даже се ползва и от гостуващите от България постановки в Торонто.  Тъй като не взимаме хонорари, парите, които получаваме от билетите за представленията, ни помагат за направата на постановките ни, както и да покрием част от пътните ни разходи.  Директни помощи от държавата или общината нямаме - нито от Канада, нито от България. Когато пътуваме в България, се радваме на щедрото спонсорство на наш почитател на групата Димитър Узунов от Бургас - за нощувка или за транспорт между градовете. А тази година имахме и помощ от Агенцията за българите в чужбина за нощувката ни в София. Благодарни сме за всяка помощ. 
– Колко време мина от предишното Ви идване в България? Когато сте тук гледате ли представления, намирате ли разлика в нивото на спектаклите? Накъде клони то, според Вас? 
– Предишното ни идване в България беше през есента на  2023 година, когато играхме на фестивала в Тополовград,  на фестивала „Сцена на кръстопът“ в Пловдив и в зала „Апостол Карамитев“ в Народния театър. Получихме голямо внимание от медиите. Младият ни актьор Витан, който е блестящ  в сегашната ни постановка, каза в едно интервю, че „Поморие е до Пловдив“ - което за канадските ни понятия е точно така - но зрителите се смяха и го запомниха. 
Да, когато съм тук, гледам и театър, и кино, и концерти, и опери, и балет. Тъй като съм във Варна, имам шанс да гледам много неща, особено през есента има интересни филмови фестивали. Сравнявам си понятията за това какво се гледа тук. Разликата, която намирам, е интересът към стендъпа - нещо което от години е разпространено в Северна Америка, но там е като отделен жанр. Забелязвам, че тук навлиза в театъра в последните години. В Северна Америка бях го забелязала в независимите театри на Фриндж фестивалите. Публиката може би все повече има нагласата за по-кратко внимание върху по-бързи форми, да се разсмее бързо и това й стига. Според мен идва от навиците, които добиваме от социалните медии. Надявам се това да не бъде в ущърб на добрия театър както тук, така и по света. Надявам се хората да продължават да искат да видят една история, добре представена с методите на добрия театър, бил той драма, комедия, или трагедия. 

– "Винаги готов“ е заглавието, което явно черпи спомени от средата на 20 век. Как мислите, смехът, хуморът – в състояние ли са да „излекуват“ заблудите, в които доста поколения са преживели юношеството си? Могат ли да утешат гладуващата интелигенция, че доверието ѝ не е било ...голяма наивност?
– Аз вярвам, че сатирата винаги е била начин, способ, инструмент за  да бъде лекувано обществото (или поне провокирано) от сцената, това от древни времена е така. Когато нещо се види от крайно смешната му страна, може би е по-лесно да се осъзнаят заблудите. Интелигенцията винаги е била в трите процента на най-будните, най-разбиращите и често най-наивно-вярващите. Но вярвам,  че тя е и тази, която най-често създава сатирата, виждайки горчивите истини. Аз също вярвам, че значима част от интелигенцията, която е зад граница, е там, защото е осъзнала заблудите и е тази, която запазва радетелно чистия български дух. Българският народ, съвокупно, има уникалната нужда да живее с вицове в ежедневието си. Нека смехът да ни събира, да ни разведрява, да ни помъдрява и да ни лекува. 

–  В личностен план – за какво Вие сте „Винаги готова“?
–  Да зарадвам някого. Особено някой, който има нужда от вдъхновение и сили.  

Турнето на Театър „Отражение“ в България:

24. 09. – Сливен
25, 09. – Бургас
27. 09. – Тополовград
29. 09. – Сливница
30. 09. - София

Повече за Театър „Отражение“ в Торонто може да прочетете тук: https://reflectiontheatre.com/