За прозрението - спасение, ще ни трябва много смирение

- Има ли истини, които съзнателно не допускате между кориците на книгите си, не защото не са важни, а защото са твърде тежки, трудно обясними?

- Не! Няма моя истина, която да съм спестил на своите читатели. В последната ми книга „Патилата на един непоправим републиканец, масон“, се възползвах от правото си да саморазкрия пред обществото своята свободно-зидарска същност и смисъла на това за моя бурен и неспокоен живот. Да се противопоставя на несправедливите представи на безпросветността за тази световна общност от образовани, свободни и успели мъже с бели престилки. Да внеса истинската светлина в представите за ордена, като царство на зависимости с национални и международни пъклени античовешки планове, които бликат злобно от попълзновенията на множество безпросветни жълтеникави конспиративни сплетни. Защото, на мен не ми е известно, друго по-демократично неполитическо устройство на общностни и междуличностни отношения на братска обич и уважение между хора с различни верски изповедания, политически пристрастия, социално положение, цвят на кожата, от това, което се изгражда в свободно-зидарския храм. Не случайно много от най-светлите и значими хуманисти, творци, учени, личности на човечеството и на българската нация са били някога и са днес свободни зидари. Друг е въпроса, за начина на живот и обществена дейност вън от храма на много от членовете на масонските ложи. За това съм привърженик на разбирането, че не всеки от тях е масон. Това не е членска принадлежност а лично състояние на духа. Както и, че много прекрасни хора живеят, работят и творят като масони, без да са членове на масонска ложа. Примерите на „масоните“ отрицателни герои и на нашето време не са малко. Те често демонстрират високомерно масонската си принадлежност и безцеремонността на своя морал и съмнителното си благосъстояние, без да са членове дори на регулярни, признати от световното масонство ложи, които се подвизават достатъчно и у нас. Но случайници в свободно-зидарския храм се изявяват от време на време и при нас, регулярните масони. Техният пример именно е трудно обяснимата истинска същност на масонството, което стана и причина честите оскърбителни писания за неговите ценности и за масоните въобще, да ме подтикне с този ми откровен човешки подход по тази тема в „Патилата на един непоправим републиканец масон“. Но колко дълбоко и негативно е влязъл обществения „пример“ на псевдомасоните, членове на регулярни и нерегулярни ложи в публичното, дори и не рядко в твърде образовани съзнания, в някаква степен, струва ми се и вашето, драги ми професоре. Пишейки вече няколко прекрасни литературно-критични материали за последната ми книга, вие спестявате присъствието на тази, една от основните паралелни теми в книгата ми. И все пак, дълбокото ми уважение към Вашия пишещ талант и необикновената Ви работоспособност, човешката ми симпатия към вас, очакват, че все пак, един ден ще ми отговорите защо. И знам, че този Ваш отговор, също ще е трудна истината, която много искам да чуя.

- Как разпознавате границата между честната изповед и оголената болка?

- Най-честната изповед обикновено е вдъхновена от някаква наша, оголена до нетърпимост болка. Така е и с най-възторжената ни и искрена изповед, вдъхновена от едно от най-красивите човешки чувства, каквото е  радостта. Тук няма граници, едното прелива естествено и логично в другото.

- Кое е по-опасно за паметта на един народ – забравата или подменената истина?

- Няма по-малко опасно увреждане за народната памет! Този антихуманен факт е геноцид върху същността на народа ни, която се е формирала с векове. За съжаление това се осъществява от високо образовани, най-често самоопределящи се като модерни хора, носители на някаква фикс идея за желана от тях нова същност на народа ни, а за съжаление това е примитивно по своя характер подражателство на някоя чужда културно-историческа система, твърде далечна и невъзприемчива естествено от генетичния код на българския народ. Това води до пагубните последствия на известните ни дълги и безплодни, безпаметни периоди на историческата ни и държавническа съвест. Все пак, ако това е успокоение, няма в нито едно подобно държавническо безпаметно петно в историята ни, в което да не са се появявали най-светлите, най-смелите, талантливи и обаятелни с личния си пример представители на народа ни, които са разпалвали затихващия огън на народната свяст. И съвременната глобалната тенденция за заличаване на националната идентичност на народите, ще роди нашите апостоли на историческата ни народна памет. Само, че не те сами, а народът ни ще ги венчае за подвига им за националното ни самосъхранение.

- Може ли литературата и въобще изкуството, днес реално да влияе върху общественото съзнание, или е останала територия само за „посветени“?

- Територията на изкуството, включително и литературата е всеобхватна. Нашият народ е с неизтощима творческа енергия и тя дори, и в тези времена на духовна обърканост не тлее, а гори. Националният ни дух е жив, културните традиции на нашия стар европейски народ са живи, те са оригинални, естествени, органични, въздействащи, неподражаеми, дадени ни наистина сякаш от Бога. В този смисъл, подражателството на образци на съвременната българска литература и изкуство на чужди творчески традиции е богатство за тях, но в никакъв случай временните им творчески „победи“ в т. нар. „посветени“, самоелитализирали се кръгове, са напразни и исторически обречени опити да принизят и още повече да унищожат творчеството на безсмъртния народен гений.

- Кое Ви тревожи повече днес за България – демографската криза или духовното примирение?

- Демографската криза е явно реална беда за съдбата на нацията ни. Не мисля, обаче, че народът ни и верните му творци в себе си са духовно примерени. Но в грижата за хляба и децата си, те са по-скоро уморени. Вървим към събития, които  ще разбудят всички ни, ще взривят тлеещия вулкан в нас. И тук е бедата, която ни дебне с демографската криза. Пръснати по целия свят, ще можем ли да се съберем в достатъчно мощна лава, за да пометем чуждопоклоничеството и раболепието пред силните на деня и да хванем сами юздите на своя живот. Последните огромни протести на младите хора в страната ни връщат надеждата за това. Има надежда. А щом има надежда, тук някъде са и вярата, народната любов и мъдростта, непобедимите двигатели на борбения човешки дух. 

- Съществува ли днес български елит и каква е цената на неговото отсъствие?

- Подозирам, че в разбираемия от Вас смисъл на понятието елит, вие навярно си представяте определена напредничава група хора, които по някакви свои съществени признаци, като начин на мислене, обществено поведение и значимост на влияние на примера на личния си живот, творчество, научна, преподавателска и икономическа дейност, принос за авторитета, сигурността, просперитета и прослава на Родината, и други подобни, валидирани с всенародното признание и любов. Само че, май ми е трудно да видя такава обособена човешка група днес в нашето съзнание. В днешното ни национално пространство изгряват, кръжат и залязват звездите на много достойни личности за заслужена принадлежност към един такъв хипотетичен български елит. Има и такива, които са се сгушили в разни творчески и научни съюзи, фондации, и греят впечатляващо на върховете им в компанията на не дотам елитни свои колеги. А в това време изкушенията на потребителското общество, кариеристичното политическо разделение, егоизма, завистта, двуличието и лицемерието лишават от всякаква духовна възможност националното обединяване на тези личности във влиятелна заслужила народното доверие общност. Точно така, елитът на нацията днес не се е състоял. Иначе мераклии за псевдоелити и псевдоелитчета на път и под път. Само че там на власт са пошлост, лош вкус, лъскава грандоманщина, лакомия, човеконенавист и бруталност.

Но това е цената на отсъствието на истинския български елит, за който навярно ме питате. Ресто, мястото му е заето от напористата празноглава шарения от страсти на нароилите се псевдоелити, жадни за слава, без значение за тях каква ще бъде тя. 

- Къде според Вас се изгуби чувството за дълг?

- Убеден съм, че всичко се придобива и губи най-напред в семейството. Но може би по-скоро ме питате, дали се е изгубило в народностното ни възпитание масовото проявление на чувството за дълг. Видимо ще имаме проблем за всеобщата му проява  при гранични за нацията ни вътрешни и международни ситуации, при война. И в този смисъл е законен въпросът, дали някой от хилядите, милионите българи, пръснати днес по света, ще повторят подвига на своите сънародници от 1912-1913 г. през миналия век, когато около 25 000, много от тях успели българи зад граница, се връщат у нас от близки и далечни страни по света, за да се бият в Балканската война в защита на отечеството и за освобождаване на поробените си  братя. Не смея, дори тихо на себе си, да отговоря на този въпрос, защото се страхувам, че отговорът ми ще бъде позорен за великата и героична памет на 84-те хиляди загинали, безследно изчезнали, починали от болести и 100-те хиляди ранени български офицери и войници по бойните полета на тази епична война за националната ни независимост. Но това е много сложен многопластов въпрос с не по-малко сложен отговор. Но ние трябва да си даваме сметка за него и в никакъв случай не трябва безгрижно да пропускаме истините от отговорите му от дълбокото им осмисляне. Защото, както върви светът е логично да се замислим за деня на безпощадната житейска проверка на народа ни, изгубено ли е в нас безвъзвратно чувството за дълг. 

- Какво бихте казали на младите хора, които не искат да напуснат България, но не намират и смисъл да останат?

- Това, нито с казване, нито с лозунги става. Но все пак: останете, върнете се в България, мили млади хора! Нищо не може да замени род и родина, майка и родна стряха. Много поколения преди вас пробвахме да го направим и с по-сериозни причини от вас, но много от нас не успяха да изпълнят последното си съкровено желание, да се върнат и умрат на родна земя. В този глобален свят, това не е подвиг, а доброволно робство за измамно щастие. Впрегнете мишците и младите си гениални умове, за доброто на своята родина, за нейния просперитет. Тези, които не заслужават това, които носят главната вина за раждането на това най-тежко принудително желание във вас, трябва да получат най-после решителен отпор. Да реализирате достойно своя живот тук в България е възможно, само ако се обедините като мощна интелектуална младежка енергия, рушаща старото и творяща новото, но с българско сърце и на българска земя. 

- Може ли духовното братство да оцелее в общество, в което доверието между хората е разрушено?

- Да, може! Не споделих случайно преди малко в нашия разговор мисли за свобднотото зидарско братство. Имено то е 300 годишен пример и днес за организирано духовно братство между хора от цял свят, при което националните различия, не само, че нямат значение, а създават образци на национални велики ложи, които живеят с уникалния колорит в своята дейност общите толерантни древни масонски правила. Тук се чувства уважението към смисъла и съпреживяването, и на индивидуалната красота и на съответната традиционна местна култура и изкуство, история и настояще. В един мой априлски разговор у нас през 2010 г. със съвременния теоретик на движението професорът по математика д-р Клаус Хорнефер, Стар велик майстор на Обединените велики ложи на Германия и Стар велик майстор на Великата ложа на старите свободни и приети зидари на Германия, човекът, който през 1994 година внася светлина за възраждането на масонството в България, говорихме много на тази тема. В интервюто ми с него, публикувано тогава във в. „Труд“ „Проф. д-р Клаус Хорнефер, масон: Имате 45 ложи. Изненадам съм!“, на въпроса ми “А имат ли значение националните различия?“, буквално ми отговори: „Нямат и по-скоро не бива да имат. Но едва когато се заех с възстановяването на масонството в Източна Европа, разбрах колко е състоятелна тази теза. А причината е проста – отношенията между масоните се развиват върху плоскостта на чувствата“. Днес само ложите у нас в регулярната Обединена велика ложа на България, според публична информация, са повече от 135, а в огромната си част свободните зидари са с чувствата на оцелели представители на полетели в пространството късове от взривения от съвременните пагубни страсти, ненаситната жажда за власт, завист, алчност и жестокост, основен камък на междучовешкото доверие. А доверието между хората е съхранено в чувствата им между тях. Така, че духовното братство може да оцелее, мисля, навсякъде където чувствата между хората на взаимно уважение към тях и духовните им идеи, и потребности имат смисъл и са искрени, дори на съседната улица доверието между тях вече да е само печален далечен спомен.

- Как се съвместяват бунтът и дисциплината в духовния път на човек?

- Бунтът е война на духа на човека с несправедливостите на този свят. Човекът е войник на своя духовен бунт и той воюва толкова по-успешно в името на неговите идеали, колкото е по-талантлив, подготвен, организиран и дисциплиниран. На война като на война. Но древните закони на военното изкуство са валидни и за миротворците и за бунта на духа, а техния маршалски жезъл е дисциплината.

- Какво още дължите на себе си, не като автор или обществен глас,  просто като човек?

- Въпреки, че никога няма да мога се издължа в този земен живот, дължа още много за щедро споделената обич на моята любима Надя, децата ни Вяра и Николай, внуците и правнуците ни, към мен.

- Грешни ли пътища избираме или грешни хора ни управляват – за да сме все в перманентност на кризи?

- Проблемите по този гигантски въпрос не са от днес. Мислите на видния представител на Просвещението, любимец и на съвременните политолози Шарл дьо Монтескьо отпреди три века, за това, че „всеки народ заслужава съдбата си, че всеки човек, който има власт, е склонен да злоупотреби с нея и че всяка власт корумпира, а абсолютната власт – абсолютно“, е моят отговор, който отдавна е вкарал в път без изход, не само нашите народ и държава.