Коя е истината за истината е може би най-точният и труден въпрос от многото незададени. Трудно се открива или намира смислено еднозначен отговор на този въпрос. Тя, истината, почти винаги плаче изоставена в някой мрачен ъгъл и търси мъничка пролука, за да намери от кого да бъде сгряна. В това си умишлено заточение живее в някакъв неестествен екстаз на самота и грижовност.
Било уж най-важното в живота ни да бъдем искрени с истината и тя била същественост в своето си изживяване. Но въпреки цялата осъзнатост за важността ѝ си позволяваме бездушно да наблюдаваме как се въргаля истината ни по прашния и овехтял от времето под и не прави опити дори да коленичи, а камо ли да се изправи. В безгреховната ѝ същност ние често говорим за нея и често мечтаем по детски да я притежаваме. Недопустимо предателство е нейното отсъствие или бягства, които трябва да проклинаме безброй пъти, а наместо това да започнем да разчистваме натрупаните около нея безбройни боклуци.
Но не е ли по-тежко и трудно преглъщащо да приемем истината за неистината?
Овъргаляла се в толкова неистини – къде ли ще я открием тази наша илюзорна истина? Промъква се от време на време върху крилете на случаен порив на някой сутрешен повей или долита с въздишката на тъжен вятър и отново се спуска в мъгливата си реалност. Разпилява се отново като изоставените есенни листа по този наш път, а ние пак не можем да открием и разберем тази странна истина за неистината.
Вероятно много болка и много мъка на всички е донесло търсенето на истината за неистината. Вероятно безброй пъти безброй истини са пропадали от своята безпомощност. А най-виновни в тази ни безпомощност са тези, които са били нелепи и активни помощници в нейното безпощадно битуване в нашия живот.
И като луд изхвръкнах аз навън:
„Безсилна е лъжата веч!“
И сякаш някакъв вълшебен сън,
развеян от вълшебна реч,
изчезна свят и светлина.
Вдън хаотичното небо
лъщеше кръвопламенно кълбо,
светило без лъчи, око на сатана.
„И кой ли, думах аз, кой миг ще улови,
да каже: тук е ден и тука нощ?
Издъхна любовта – лъжата е без мощ!“
И то бе истина, уви.
Но страдам аз, в страданието истина познах,
и сам Исус пред мене е на кръст!
„Защо, кажи, защо е моя страх,
не тури ли съмнението в раната ти пръст?
И ето истина, – живот-несуета:
страдание, надежда, тма и бъдащ ден!“
Настръхна труп на кръста – изранен,
разраснал и ужасен; от уста
протекоха зловонни кърви. Облак се изви,
изчезна той, изчезнах аз…
И нямаше страдание тогаз.
Но то бе истината! Истина, уви.
„Истината“, Пейо Яворов
Осезаемата липса на есенния дъжд, който да измие влажния поглед и почти безизразните очи се усеща като призрак в побелялата мъглива утрин на сивия ден. Там е и очакването за пролетен дъжд, който да намери сили и време за да отрази безизразната чувствителност на същността ни и да ни влее малко душевна съпричастност в изправянето или пък в установяване на невидимите подпорни стени на истината за неистината.
Вероятно тъгува истината за неразкритата неистина и търси времето и пространството, за да оцелее и да дойде почти припаднала в своя несвяст и да покаже, че все пак съществува в справедливото си очакване на своето утро. Бълнуваща предверието на своето утро, когато ще очакваме да се пробуди в нашето осъзнато подсмърчене с приведена глава. За да си кажем: И все пак тя съществува …
Когато искам
Истината за Истината да узная,
все стигам
до жълто-зеления вкус на същността й.
От него пониква горчива,
хининова Истина за Истината.
В торбата събирам горчивите истини.
В земята заравям тежкия вкус на цвета им –
никога вече като Истини да не поникнат!
И като циганка все се заричам:
„Тежък камък да стана,
ако още веднъж пожелая
Истината за Истината да узная.“
Жълто-горчивите истини – стари лъжкини –
в стихове никнат ту като макове,
ту като нова трева.
И като циганка пак се заричам:
„Тежък камък да стана,
ако още веднъж пожелая
Истината за Истината да узная
и в стих позволя да поникне
като моя истина някоя стара лъжа.“
Без да го искам, без да го искат,
пак в стихове никнат
моите истини – стари лъжи.
А Истината – за истините –
в мен остава – като в земя.
В цвета й със жълто-зелено горча.
С вкуса й – като хинина цъфтя.
Това е.
„Истина за истината“, Стана Димитрова
Не искам да очакваме толкова дълго и не съвсем сърдечно истината за неистината и не искам да носим омразата на това очакване. Защото може би „Езикът на истината е прост“ (Сенека) и не може да изтърпи непринуденото ни увъртане и търсене на някакъв случаен изход. Омерзението, което ще изпитаме, е може би онази случайна невъзможност, която ще ни опази от това ни състояние на непринудена самота в самоотверженото, твърде болезнено и безкрайно мъчително изправяне
„Никой не е повече мразен от онзи, който говори истината.“ (Платон)
Нека останем в готовност да понесем тази омраза, колкото и силна и продължителна да бъде тя. Защото, убеден съм, след това идва истината за неистината. Тогава усещането за болка, гняв или пък безразличие ще бъде несъзнателно оставено на най-отдалеченото място, за да отстъпи място на истинското усещане за безметежност.
Пѐйо То̀тев Крачо̀лов, по-известен като Пѐйо Я̀воров, е български поет символист и революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, смятан за един от най-големите български поети на XX век. Използва псевдоними като Джемо, И. Крачев, Отело, Пейчо. Роден е в град Чирпан на 13 януари (1 януари стар стил) 1878 година.
Завършва V гимназиален клас в Пловдив. От 1897 до 1901 година работи като телеграфопощенец, сменяйки различни селища – Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Поморие, София. По това време той симпатизира на Българската работническа социалдемократическа партия. След 1897 година влиза в контакти с Вътрешната македоно-одринска революционна организация. От 1901 до 1902 година редактира нейния легален орган вестник „Дело“. През 1902 година на Х македонски конгрес е избран за член на ВМОК Станишев-Карайовов.
За пръв път влиза в Македония като четник на Михаил Чаков през 1902 година. Пленен е скоро след това от върховистка чета и се завръща в България. Първоначално той е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение – „Дело“, „Свобода или смърт“, „Автономия“, „Илинден“. Първата му публикувана творба е стихотворението „Напред“ във вестник „Глас македонски“. Четник е на Яне Сандански и става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф – „Гоце Делчев“ (1904). На Кюстендилския конгрес на ВМОРО е избран за допълнителен член на Задграничното представителство на ВМОРО. В 1909 година издава мемоарно-есеистичната си книга „Хайдушки копнения. Спомени от Македония 1902 – 1903“. Личен приятел на Пейо Яворов е и Пейо Гарвалов – драмски войвода на ВМОРО, също от Чирпан. Константин Крачолов, първи братовчед на Пейо Яворов, загива като войвода в Ресенско през 1906 година.
Озовал се в София със съдействието на д-р Кръстьо Кръстев и Пенчо Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на издаваното от тях литературно списание „Мисъл“. Първата негова творба, която силно впечатлява естетите от кръга „Мисъл“ и се превръща в неделима част от него, е поемата „Калиопа“. През 1901 година издава първата си стихосбирка „Стихотворения“, чието второ издание от 1904 година е с предговор от Пенчо Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси – „В полите на Витоша“ (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ (1912).
Командирован на няколко пъти в чужбина за усъвършенстване по литература – в Нанси, Женева, Виена, Париж, Яворов усилено чете модерна френска поезия. През 1905 година става близък приятел с Дора Габе. През 1906 г. се влюбва в Мина Тодорова, сестра на П. Ю. Тодоров, но скоро след това, при едно от своите пътувания (1910 година) изпраща към последния ѝ дом своята възлюбена, която умира от туберкулоза в санаториум и е погребана в Париж, Франция. През 1907 г. излиза втората му стихосбирка „Безсъници“, която окончателно проправя пътя на модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скептицизъм и прозрения за вечните въпроси, що никой век не разреши, променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане.
През март 1908 година, по време на Кюстендилския конгрес на ВМОРО, въпреки че не присъства лично, е избран единодушно от делегатите за съветник (допълнителен член) на нейното задгранично представителство. Няколко дни по-късно напуска работата си в Народната библиотека в София и се заема изцяло с проблемите на ВМОРО.
През 1910 година излиза от печат антологичната книга на поета „Подир сенките на облаците“, чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетическия път, сравняван с този на Христо Ботев. Същата година участва във възстановяването на революционната организация и е избран за запасен член на нейния Централен комитет.
При избухването на Балканската война през 1912 г. е доброволец в Македоно-одринското опълчение и оглавява партизанска чета № 15, съставена от 9 души. Придвижва се по долината на река Места и излиза на Бяло море при Кавала. Награден е с кръст „За храброст“. Става първият кмет на Неврокоп след освобождението му в 1912 година.
Лора Каравелова, дъщеря на държавника Петко Каравелов, с която се венчава през 1912 година, малко преди да замине за фронта в Кюстендил, е жената, чиято любов се оказва фатална за него. Запазената кореспонденция между тях, сама по себе си литература, свидетелства за една пламенна и бурна любов, белязана с много съмнения и много страсти. Трагичният край идва на 29 ноември 1913 година, когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие (оставя предсмъртно писмо от един ред: „Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея“). Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го обвинява, че е убиец, на 29 октомври 1914 поетът взема голяма доза отрова и се застрелва. Тялото на поета е погребано в парцел 46 на Централните софийски гробища.
Творчеството и поезията на Яворов са пропити с трагизъм, породен от драматичния му живот, пълен с разочарования. Голямо разочарование му нанася решението на баща му да прекрати образованието му и да започне работа в телеграфната служба. В кръга „Мисъл“ той среща разбиране и получава псевдонима си Яворов от Пенчо Славейков, но поезията не го удовлетворява – той страстно иска да участва в борбите за освобождение на Македония. Силен душевен удар му нанася смъртта на Гоце Делчев през 1903 година, когато той частично се отделя от революционната си дейност поради неразбирателство с Яне Сандански. Последната капка за Яворов са смъртта на Мина Тодорова и обвиненията в убийството на Лора, които го довеждат до самоубийство. До края на живота си другарува и кореспондира с водача на ВМОРО Тодор Александров, а също и изпълнява негови поръчки. Смята се, че отровата и пистолетът, послужили за самоубийството на Пейо Яворов, са дадени по молба на самия писател от Тодор Александров. Дългогодишното им приятелство е крито дълги години от социалистическата историография.
Родната къща на поета в Чирпан е превърната в музей през 1954 година. Домът му в София също е музей. Негов личен архивен фонд се съхранява в Държавна агенция „Архиви“. През 2008 година Министерството на пощите и съобщенията в Република Армения в знак на признателство за застъпничеството на поета и творбата му „Арменци“ посветена на мъчениците на Арменския геноцид, издава пощенска марка с лика на поета.
