◊ СЪДЪРЖАНИЕ
Списание „Философски алтернативи“1/2024
Тема на броя: За срещата на философските ракурси
Водещ: Галин Пенев
Настоящият брой се издава с финансовата подкрепа на Фонд „Научни изследвания“ при МОН
Тяло и образ, предмет и метафора
· Стефан Димитров – Съзнание, предмет, значение. Външният корелат на съзнанието и въпросът за значението
· Владимир Н. Никитин – Боговете в нас: отношението на съзнанието към тялото
Ивелина Бацкова – Кога метафорите престават да бъдат метафори
Техногенна социолингвистика и нови херменевтични полета
· Abdul Awal – English and Sustainable Language: Collective Consciousness in Bangladesh
· Edmond Charley – Mental Health Analysis Using Philosophical Tenets
Епигенетика, изкуствен интелект, неолиберална теория
· Иван Кацарски – Епигенетика, социални науки, етика и политика
· Николай Александров – Неолиберализмът на Фридрих фон Хайек като опит за разобличаване на колективизма и централизираната икономика
· Росица Филатова – Принципи и ценности на Европейския съюз в областта на изкуствения интелект
Етически въпроси на собствеността
· Стоян Ставру – Собствеността и остатъкът: между приобщаващо докосване и завладяващото хващане
Първа книжка от периодиката „Философски алтернативи“ за 2024 предлага възможности за среща на философските ракурси в четири обособени блока: от напрежението тяло-образ до въпросите на епигенетиката и приложението на херменевтика в психиатрията.
В първи блок Стефан Димитров започва изследването си с корелативната връзка между единството на съзнанието и единството на предмета. Авторът изследва „що е предмет?“ чрез семантическите тези на спекулативната граматика в схоластиката, и отчасти, опирайки се на modi essendi от дисертацията на Хайдегер върху Дънс Скот. Така се щрихира пътя на мисълта до извеждане на трансцендентално значение от схоластическото категориално биващо. „Модусите на значение са формите… тези обективни значения, които конститутивно съпътстват всяка субектна корелация с външната на съзнанието вещ и правят именно външния корелат на съзнанието, предмета, да бъде онтологично, т.е. да бъде, като бива мислим и изразим.“(Димитров). Философията има една основна мисъл: не всичко от съществуващото е битийно-онтологично. Последното има своя топос в словесно-биващото, където се пресичат метафизично, логично и семантично.
Проф. Никитин изследва необиктивируемите феномени на съня с оглед на връзката между тяло и образ в перспективата на философската антропология. Описанията на състоянието на съзнанието в транс чрез електроенцефалограма предават многообразна картина на мозъчните ритми. Намерението е да се изградят „информационни връзки между идеята-образ и състоянията на мозъка-психика“, „мозъкът „позволява“ на мисълта-образ… да активира работата на едни и да блокира работата на други невронни структури“. Авторът застава на една не-антропоцентрична позицията относно образотворчеството у човека.
Ивелина Бацкова прави прочит на прехода от живата към мъртвата метафора, тогава когато употребата на една метафора вече нищо не значи в езиковата общност. Последователно са разгледани концепциите на Лейкъф, Джонсън, Грайс и Мармора. От литературен похват към форма на мислене, метафората става ръководна нишка за изтълкуване на неконвенционалните пластове на мисълта.
Втори блок. Abdul Awal предлага изследване на устойчивото развитие на английския език от гледна точка на социолингвистиката в случая с Бангладеш. Започвайки с количествени мeтоди той предлага индекс за въздействието на английския език в глобален план (power language index). Съществено за оцеляването на локалните езици е обвързването им с развитието на технологиите. Технологиите трансформират комуникациите в обществото. Те стават основният разпространител и носител на езика и затова са фактор за устойчивото развитие на езика. Компютърно асистираното изучаване на езика и social software правят английски technology-friendly. Abdul Awal интерпретира социолингвистиката в термините на колониалната теория, с изискването за “linguistic adaptation”: оцеляват най-приспособимите.
Значението на херменевтичния философски анализ за разкриване на причините за психическите разстройства е предмет на статията на Едмънд Чарли. Първо, авторът обособява три подхода в психиатрията: свръхестествен, естествено-генетичен и психо-генетичен, като всеки е представен от съпътстващата го терапия, етиология и социология на болестта. Статията предлага програмен текст за херменевтично прекрояване на постулати на модерната психиатрия въвеждайки основни понятия от херменевтичния кръг: предразсъдъци, смесване на хоризонти, игра.
Трети блок. Проф. Кацарски изследва последствията от поврата на епигенетиката към социалната теория, което поражда нова парадигма в екологията: съхранение на човешката природа от цивилизационната среда. „ Социалното придобива неподозирано досега биологично измерение“. Ако в генетиката има ясни критерии за нормалността в експресиите на генома в епигенетиката границата на нормалността се размива. От друга страна критични са следствията от свръхмедикализацията съпътстваща практическите приложения на епигенетиката. Но без разлика от подходите самата епигенетика, колкото и да е социална, измества фокуса на поведението от отговорността. Изложени са три базови интерпретации.
Николай Александров обръща внимание на неолибералната теория на Хайек като критика на Кейнс и социалистическата планова икономика, основана на социалистическия морал. Последният той счита за двигател на тоталитарната форма на власт, която въвежда в историята телеологията на разума вместо да приеме стихийната еволюция на индивидуалистки организираното общество. При „индивидуализмът на номократичната концепция, …законът утвърждава средствата, но не и целите на индивидуалните действия“. На психологически ниво демокрацията е състояние, в което човек не търси вината за своята беда в някой друг за разлика от състоянието на обезпеченото от държавна намеса, социално равенство.
Статията на Ралица Филатова разглежда документи на еврокомисията представящи регулативната рамка, в която се осъществява внедряването и развитието на изкуствен интелект. Описани са ценностните и етически предписания към употребата на изкуствен интелект, както и законосъобразните разпоредби.
И в края на броя проф. Ставру посочва пътища водещи до осмисляне на собствеността в тясна връзка с дейността на homo faber. Homo faber усвоява природата като основна негова дейност и намерение е да я овладее като своя собственост, но собствеността има и друга страна – отпадъка. „Това, което не може да се ползва преди да се развали, е ексцес на желанието над нуждата, което делегитимира собствеността и е основание за вменяване на вина“. Проследява се развитието на институцията на собствеността като натрупване на символен капитал на притежанието (трофей) във вещта, която демонстрира надмощие в общността на притежателите. Съответно притежаването на повече от другите носи „изключителна удовлетвореност“, а ниският потребителски статус е унизителен.
