Последни новини

    – Къде се докосват началото и краят?

    – Пораствам, макар и бавно. Това е утешително, защото, когато се харесваш такъв, какъвто си бил вчера, значи ще повториш класа. Връщането назад е и носталгично, и укорно, и обнадеждаващо. Началото е обещание. Краят е тъга. Но ако между тях има хранителна ядка, значи не си живял напразно. Хубаво е, че фотографиите запечатват мигове от живота. Така можем да си припомним безвъзвратно отминалото, но и да преживеем отново съкровеното. Снимка от ранната ми детска възраст породи появата и на стихотворението „Докосват се началото и краят“.

    – Кога намирате смисъл в това да търсите изказ на Вашите мисли и чувства в писаното слово?

    – Като дете болезнено преживявах грубостта. Удивлявах се, че хората не са такива, каквито очаквам. Зад маската на лицето ми са бушували чувства, които са намерили отдушник в стиховете. Това е било моето спасение. По-късно имаше периоди на усилено писане и такива на продължително мълчание. Поне не предлагах за печат написаното. Питах се става ли по-добър светът благодарение на поезията и на изкуството като цяло. В един драматичен момент осъзнах, че нося отговорност пред словото, което е моята божия дарба. През 2016 г. публикувах четири свои книги. 

Писането за мене е потребност. Начин да споделя със света мислите и емоциите си. Надявам се да стигнат до единомишленици. Да помогнат някому. Както аз съм пораствала чрез творбите на живи и мъртви автори. Странно, но  напоследък музата ми стана капризна и своеволна. Връхлита ме нощем и не ме оставя да заспя, ако като примерна ученичка не стана и не запиша упорито повтарящия се в главата ми стих, който повежда след себе си останалите. Понякога нещата изглеждат почти мистично. Когато чета свои отдавнашни творби, аз се чудя как са се родили. Сякаш са ми били продиктувани свише. 

    – Тъгата е нещо като подбудител в процеса на писането – при Вас това случва ли се?

    – Не само се случва, но и е повод за постоянната ми тревога, че неизбежно присъства в стиховете ми. Имам ли право да натоварвам читателите с минорното им звучене? Животът бездруго често причинява болка. Имаше време, когато смятах емоционалността за благословение. Сега си мисля, че е по-скоро наказание. Същевременно си давам сметка, че не радостта, а болката ражда изкуство. 

    – Какво най-често Ви кара да се връщате към минали спомени, събития и хора?

    – Уча се от грешките си. Много ме боли, когато си помисля, че съм пропуснала да общувам пълноценно с близките си; че съм оставяла животът да определя кога и колко време да отделя на стойностни хора; че не съм  им казвала колко ги ценя и ги обичам. Чрез спомените възкресявам преживяното и си давам сметка какъв щастлив човек съм била – да срещна почтени, талантливи и сърдечни човешки същества. Автобиографичната ми книга „Словото – любов завинаги“ ми помогна чрез връщането назад във времето да осъзная това.

    – Детството е може би най-чистият период в един човешки живот – какво остана от това време и връщате ли се към него?

    – Моето детство беше кратко. До 7-годишна възраст – в Самоков, където съм родена. И само още две години в игри и безгрижие, докато живеехме под наем – вече в София. Преместването в своя къща ме лиши от приятелчетата ми и аз се затворих в света на книгите. Благодарна съм на селския си произход. През лятото майка ни водеше – мене и брат ми – на село при баба и дядо. Научих се да общувам с природата. Усетих красотата на традициите. Това ме обогати.

- Къде най-често откривате силата на човешкия дух?

    – Може би най-вече в куража да бъдеш себе си, да не се поддадеш на лъжливото оправдание „Такъв е животът. Така правят всички“. Да не извършиш предателство най-вече към себе си. А ако си възпитан преди всичко да даваш, сигурно ще имаш силата да разбираш другите, да се посвещаваш, да поставяш дълга си над личната изгода.

    – В годините издавате своите стихосбирки през доста дълъг период. Това е търсено намерение или просто така се „случва“ поезията при Вас?

    – Ръкописът на първата ми стихосбирка „Градините на сърцето“ отлежа няколко години в пловдивското издателство. След 1989 г. го изтеглих, но тя видя бял свят едва през 1993 г. После – мълчание 12 години. След втората ми стихосбирка „Между да и не“ последва ново мълчание. Написани стихове за няколко книги, но съмнения в смисъла на писането и на публикуването. До 2016 г., когато се изсипа рогът на изобилието – 4 томчета. И после – всяка следваща година по една и даже по две. Днес стихосбирките ми са 11 на брой. Имам и една книга в проза, както и 7 стихотворни книжки за деца и автобиографична книга. 

    – Скоро представихте две свои книги – автобиографията си „Словото – любов завинаги. Из преживяното“ и стихосбирката „Поетични акорди“. Оцеляха ли и как опазихте поетичните акорди във времето и пространството?

    – „Словото – любов завинаги“ е преди всичко поклон пред качествените хора, с които ме срещна животът: талантливи поети, които ме насърчиха да продължа да пиша стихове; приятели, които ме наградиха с обичта  и с предаността си; изявени в професиите си състуденти; сърдечни и отзивчиви съученици. А стихосбирката ми „Поетични акорди“ съдържа много горчиви тонове. Боя се, че понякога натежава разочарованието, породено от мъчителните разсъждения за човешкото падение, за безотговорността към нашата планета, за първобитното мислене, което ни тласка към войни.

    – Поезията не е ли еманация на онази чиста душевна същност и силен вик на радост и болка?

    – Чувствам се благословена, че мога с думи да изразявам себе си. Няма друга форма на общуване, която да разкрие в дълбочина същността на един човек. Това е  своеобразно обезсмъртяване на мигове, които в съвкупността си  представляват филм за живота на душата му. Присъстват и болката, и радостта, и разочарованията, и възторзите. 

    – Често ли разлиствате книгата на своите спомени?

    – Май не много често. Макар че се случва да препрочета нещо свое, написано отдавна, и да възкреся уж забравеното, но незабравимо. 

    – Писането е носител на лични послания, но и на времето, в което то се ражда. Кое при Вас е доминиращо?

    – Преди време имаше баланс между личното и социалното в стиховете ми, но напоследък сякаш проблемите извън мене започват да преобладават. Доста се отдалечавам от метафоричността. Детайлите отстъпват на прякото послание. Понякога ми се струва, че творбите ми започват да звучат публицистично. За голяма моя изненада тъкмо „Поетични акорди“ предизвиква възторг у читатели, които   са приемали  по-сдържано красотата и образността в стиховете ми.

    – Част от Вашите творби са с посвещения на различни личности. Какво или кое провокира това във Вас?

    – О, да! На Атанас Далчев и на Николай Христозов, които ме окрилиха чрез оценките си за моите стихове. За Андрей Германов,  Христо Смирненски,  Гео Милев,  Владимир Висоцки – за таланта им, за борбеността им, за достойнството им.

    – Превеждате редица автори от унгарски език. Винаги ли успявате да се доближите до усещането на твореца, или понякога се случва да останете „чужда“ на написаното от него? Какво за Вас е преводът?

    – Преводът е общуване на сродни души. Не че не се е случвало да ми възложат да преведа творби, които са ми по-далечни, но винаги съм държала да притежават художествени качества и да са близки до българското светоусещане. Полагала съм усилия да зазвучат като написани на нашия език. Винаги се налага нещо да се пожертва. Но добрият преводач съумява да запази най-ценното като послание и като изказ. Помагал ми е опитът ми като авторка на поезия. Опитвала съм се да разбера и онези поети, които клонят към модернизма – стига той да не е самоцелен. Уважавала съм изискването при превеждане на класическа поезия да се постигат пълни рими. Това особено се отнася за руската поезия на 18. и 19. век, от която съм превела и публикувала над 6000 стиха

    – Времената са променливи със своите изненади и в добро, и в лошо – как успявате да съхраните Вашата обич и да се опазите от лошотията, която ни съпътства? 

    – Съзнавам, че всеки човек минава през изпитания. Те са не само неизбежни, но и полезни. Преживяното и изстраданото са ценни уроци. Иначе душата ни не би пораснала. Когато стигнах до тази истина не само на теория, а повярвах в нея със сърцето си, ми стана много по-лесно да прощавам и на другите, и на себе си.

    – Върви по тежки пътеки нашето общество – ще намерим ли сили да открием вярната посока?

    – Често имам поводи да се обвинявам в крайно отрицание. Едва ли само възрастта ми е причина така болезнено да преживявам грозните неща. Стига ми само мисълта какво бунище ще оставим на следващите поколения. Нямаме милост към нашата планета. А с какви чудеса ни дарява тя!  Да не говорим за драматичните проблеми на родната ни нация – образование, здравеопазване, правораздаване, политика, морал… Спирам дотук. И моля за извинение, ако думите ми звучат твърде песимистично.

....

Иванка Павлова е съвременна поетеса и преводачка. Участвала е с цикъл от 15 стихотворения в сборника „Петима млади поети“ (С., Народна младеж, 1979), с публикации в антологии, вестници и списания. Издала е стихосбирките: „Градините на сърцето“ (С., Лице, 1993), „Между да и не“ (С., Стигмати, 2006), „Зрея в мълчанието“ (С., Ерго, 2016), „Боса ходя по жарава. Любовна лирика“ (Благоевград, Лингея, 2016), „Светът в капка роса. Хайку и други тристишия“ (С., АртГраф, 2016), „По сребърните пътеки. Избрани стихотворения и тристишия“ (С., Изток-Запад, 2017), „Даровете на мига. Нови тристишия“ (С., АртГраф, 2018), ... И ги осъдих на забрава. Пренебрегнати стихотворения“ (С., АртГраф, 2019), „Преди залеза. Стихотворения и тристишия“ (С., АртГраф, 2021), „По стъпките на тъгата“ (С., Фараго, 2022), „Поетични акорди“ (С., Фараго, 2024),  книгата „Светлини и сенки. Проза микс“ (С., АртГраф, 2019), автобиографичната книга „Словото – любов завинаги. Из преживяното“ (С., Фараго, 2024), както и седем книжки със стихотворни творби  за деца: „Врабец храбрец“ (С., Фют, 2001), „Калинка Малинка“ (С., Фют, 2004), „Помисли! Отгатни!“ (С., Фют, 2005),  „Балончета хвъркати“ (С., Фют, 2009), „Пчела с кошничка“ и „Гатанки в рими“ (Пловдив, ПУХ, 2016), „Калинка Малинка“ – с ново съдържание (С., Фют, 2016).

Превежда от унгарски и от руски език. Голяма част от нейните преводи на унгарска поезия е представена в самостоятелната антология „Цветни мастила“ (С., Стигмати, 2005). Най-цялостна представа за нея като преводачка на руска поезия дава участието ѝ в антологиите на руската поезия  „Заветни лири“ (С., Народна култура, 1983) и „Ята сред безкрая. ХVІІІ – ср. на ХХ век“  (С., Стилует, 2019).  В неин превод са също унгарските книги за деца „Бомбе и картофен нос“ (С., Отечество, 1989) на Ищван Чукаш, „Чипике – джуджето великан“  (С., Отечество, 1990 и две издания на издателство „Фют“ през 2016 и 2021 г.) на Шандор Фодор, „Приключенията на понито Бриз и неговите приятели“ (С., Фют, 2017) и  „Джуджето, прасенцето Стафидко и Таде“ (С., Миранда, 2022) на Агнеш Балинт.

Иванка Павлова е работила  като  редакторка, като хонорувана  преподавателка  в  Катедрата  по  унгарска филология в СУ „Св. Климент Охридски”  и като учителка по български език и литература.

Членува в Съюза на преводачите в България, в Българския хайку съюз,  в Съюза на българските творци и в Дамския литературен салон „Евгения Марс“.

Удостоена е с Рицарски кръст на Унгарския орден за заслуги, гражданска степен за представяне на унгарската литература на български език.