Преди три години, когато представих лиричната книга на Теа Монева „Преводачът на света“, предвидих, че първият ѝ литературен опит ще има продължение. Така и стана – за Алея на книгата 2024 излезе, отново с логото на изд. „Жанет 45“, втората книга и първият роман на младата авторка „Мандарини по Мариенплац“.
Родена във Варна, завършила Първа езикова гимназия в родния си град и фармация в Мюнхен, Теа Монева е отличена с награди от литературни конкурси в Германия и България, публикува в сп. „Пламък“, „Везни“, „Кръстопът“, портала за култура и хуманитаристика „Литернет“ и др. Тя принадлежи към поколението млади хора, които са получили висшето си образование и живеят в друга страна, но това не ги прави по-малко българи. Те отстояват своята българска идентичност и в чуждата среда – тази основна сюжетна нишка характеризира творчеството на Теа както в поезията, така и в романа. „Когато се чувстваш като чужденец най-често в себе си, докато толкова ти се иска да течеш към корените си...“, четем в „Преводачът на света“. „Винаги се връщам в началото, при корените си, никога не отсъствам твърде дълго“, добавя авторката на „Мандарини по Мариенплац“. Заменила чайките и гларусите на Варна с гълъбите на Мюнхен, тя настоятелно търси в мислите си „пристанище или фар, под който да се приютиш“.
Българското в този роман е много варненско. Виждаш го в Морската градина, както и в някои, недотам похвални, варненски практики, които в инерпретацията на Теа, съпоставени с ултимативния германски ред, придобиват сякаш знак плюс J. Българското има много образи, най-вече на морето. Варненското море се премества, заедно с героинята в Мюнхен, разплисква се по страниците на романа във всякакви метафори: „Сигурно бях събрала повече море в куфара си, отколкото чорапи и блузи“; „Единственото предимство да си късоглед е, че небето ти прилича на море“ и т.н. Морето свидетелства за героинята не само в проза, но и в стих: „Мечтая да съм силна като морето / да намеря своя кораб“.
Българското се разпознава, разбира се, в семейството. Загрижени за своите разпилени по света деца, майката, бащата и бабата са обрисувани с много любов и разбиране, като обобщен образ на всички онези български родители, готови да подкрепят децата си в избора на образование и начин на живот, дори ако трябва да платят за това високата цена на раздялата с тях. Със сигурност мнозина читатели ще разпознаят в този роман собствените си терзания трябва ли, дали и как ще се впишат децата им в непознатата страна. Не по-лесно е за младите хора, които поемат предизвикателствата на емиграцията. Те също ще се разпознаят в разсъжденията, колебанията и изпитанията на героинята.
Да, „Мандарини по Мариенплац“ принадлежи към категорията емигрантска литература и изповеден дневник, съхранил мислите, сънищата, лутанията, откривателствата, заключенията – всичко онова, което променя и оформя младия човек в трудностите. Но „Мандарини по Мариенплац“ не е сълзливо четиво, макар и подплатено с носталгия. „Междувременно носталгията се трупаше в стаята ми в неимоверни количества“, установява авторката. Носталгичен, но не е враждебен, още по-малко ксенофобски към чуждата култура, романът не изпада и в благоговейна апологетика пред нея. Не се подава на крайности, не си поставя абсолютистки цели, затова пък неотклонно следва своя стремеж да обхване и оцени цялото, за да проникне в същността и да намери в нея своя личен смисъл. Едновременно емоционален и разсъдъчен, „Мандарини по Мариенплац“ е един интелигентен и фин роман за търсенето на себе си между две култури в сложния контекст на глобалния свят.
Търсенето на себе си изгражда тъканта на романа, то се възпроизвежда във всяка история, която ни разказва авторката. А тя умее да разказва истории и още как. Достатъчно е да спре погледа си върху камъче, светофар или каквото и да било друго, и богатото ѝ въображение веднага съчинява разказ. Разказът, подобно на героинята, винаги е раздвоен – ту вмъкнат в действителността, ту отнесен в някакви фантасмагорични паралелни светове, в които по свои закони живеят мравки, паяци и други малки същества, пренебрегвани от човека, но толкова важни за равновесието в природата. Техният високо организиран, понякога наподобяващ, понякога по-мъдър от човешкия свят, изгражда своеобразен еко наратив.
Продължител на пантеизма от първата книга на Теа, натоварен във втората книга с ролята на другата гледна точка, оригиналният еко наратив се дистанцира от главния наратив, за да му се противопостави, да му опонира. За да му предложи различност, която както в Ефекта на отчуждението по Брехт, отрезвява, замисля, насочва към обобщение и изводи. Структурирано в тези два пласта, повествованието извежда толкова важната, дори съдбоносна за XXI век необходимост личността да бъде събрана/сдобрена с природата и социума. „Вселената е вътре в нас“, разсъждава помъдрялата в емиграция героиня.
Еко наративът, отделен с курсив за по-голяма яснота, а и за да не отслабва вниманието на читателя, изобилства със сравнения и атакува с въпроси, като привежда любопитни научни факти за дребните твари, които малко познаваме, като безсмъртната, за разлика от нас, медуза. Изникват асоциации с „Естествен роман“ на Георги Господинов или с великолепната книга „Из живота на мравките“ на известния наш скулптор Иван Лазаров, който с погледа на художник и изследовател запечатва в рисунка и слово рационално организираното мравешко общество.
Апропо, героинята на „Мандарини по Мариенплац“ също е по призвание художник. При това художник, който следва артистичното си амплоа в сложна дилема с фармацията. Така, надграждайки основната романова тема за житейските избори, авторката посвещава много изповедни страници на съмненията си около предимствата и недостатъците на двете занимания - толкова различни, но само на пръв прочит. Какво е удивлението на героинята, когато след много наблюдения и размишления открива първото и далеч не единствено сходство между рисуването и фармацията. Експериментът. Разтълкуван като основен подход на емпиричното познание, било то в изкуството или науката, експериментът доминира/триумфира в лабораторията на Факултета по фармация. Разказът ни въвежда в светая светих на химическите реакции толкова ярко и живо, че ставаме подвластни на магията на преобразяването.
Преобразяването, което разгражда, за да изгражда. Прозрението, което ни осенява. Дълго търсеното решение. Верният отговор. Поетичната красота и почти алхимичната метафорика на тази иначе реална лаборатория сюблимира в щастливата среща между Старата и Новата Ния. Пределно ясно е, че първата настоява на българското в себе си, не иска или се страхува да се раздели с него, докато втората, принудена от обстоятелствата, трябва да се промени, да се интегрира в чуждата среда, да стане Нова. Екзистенциалният път от раздвоението до сдвояването на двете Нии в едно общо Ние бележи израстването на героинята, която най-сетне позволява на света да забрави границите си и да се превърне в цяло, да се сглоби.
Преодоляла чувството за безизходица и кризата на емигранта, напуснал родния дом, тя стига до прозрението, че „домът не е място, а по-скоро чувство, което можеш навсякъде да носиш в себе си“. Знакова роля в този контекст е поверена на новите приятели – Весна, Флорис и Феликс, в чиито имена елегантно е закодирана манталитетната промяна от гражданин на една страна до гражданин на света. Прозира и връзката на Флорис и Феликс с търсещия хармония със себе си и света Фауст на Гьоте. Естествено, не става дума за буквата, а за съществени неща, като Стихотворението с главно С, което Феликс все не успява да напише или Картината с главно К, която Ния трябва да нарисува.
Или да вземем снимката с разпилени по Мариенплац мандарини, която в някаква изложба привлича вниманието на Ния. „Чудех се кой е разпръснал мандарините по площада, откога лежат безпомощно върху плочките, колко дълго са пътували, за да пристигнат тук, в кое крайче на света са родени, усещат ли, че не принадлежат, че са чужденци, или вече чувстват Мюнхен като втора родина“, разсъждава тя. Това се случва някъде по средата на романа, а на финала му, когато Ния се сбогува с Мюнхен, на същия този Мариенплац пред нея изникват две щайги с мандарини. Като едно неочаквано Déjà vu, което идва, за да докаже правилността на нещата. „Дръпнах Феликс и му прошепнах, че това е любимото ми място в града, че тук, в самата му сърцевина, спирам да съм себе си и се превръщам в мандарина. – Красива метафора – отвърна той. – Макар и да не съм сигурен какво точно означава.“
За мен романът завършва на това място, макар че следват продължение и епилог. Ако трябва да обобщя - в първия си роман Теа Монева продължава да бъде поетесата от първата си стихосбирка и тази нейна поетична нагласа, подсказана още в мелодичната алитерация на заглавието, придава цвят и оригиналност на писането ѝ. Как оттук нататък поезията и прозата ще се разделят и сдвояват в творчеството ѝ (подобно на двете Нии), ще проличи още по-ясно в следващия ѝ роман, а може би в следващите ѝ разкази. Със сигурност прозата дисциплинира автора повече, отколкото поезията. Прозата е по-бавна и изисква повече интелектуални усилия, а Теа е взискателна към себе си и затова вярвам, че следващата ѝ книга отново ще бъде роман.
В „Мандарини по Мариенплац“ импонират образността и асоциативността, дързостта да се намират неочаквани сравнения, взирането в детайла, изграждането на кратки, енергетично силни диалози в хайку ритъм, които артикулират важното. Мнозина автори въобще не стигат до това квинтесенциално умение, а Теа Монева сякаш естествено го притежава и то ѝ помага в търсенето на смисъл и стил. Не е лесно, нито бързо, но пък търсенето винаги е помъдряване.
„Искам да бъда добър човек“ – така завършва първия си роман Теа Монева. Дали добрият автор непременно трябва да бъде добър човек, се съмнявам, но съм убедена, че Теа притежава амбицията да постигне и двете.
