Последни новини

     – Къде прибирате най-често лошите мисли и как се пазите от тях?

     – Не бих ги определила като лоши, по-скоро са тревожни мисли. Признавам, че често ме спохождат, особено в моменти, когато съм поела отговорности и ме обземат съмнения за тяхното изпълнение, ако то зависи и от други хора. Когато някой от семейството ми има здравословен проблем. Но в такива моменти винаги си спомням думите на майка ми, която казваше: „Когато се тревожиш с ума си, не е страшно! Замислѝ се, когато тревогата ти е в сърцето. То казва истината, никога не лъже!“ или „Нищо не е толкова лошо, колкото мисълта за него!“ Имала съм много случаи, в които са потвърждавали истинността на тези думи. А лоши мисли, свързани с отмъщение заради обида, предателство или други подобни поводи, не съм допускала, защото много рано в моя живот се убедих, че всичко в този живот се връща – и доброто, което си направил, и злото, което си причинил.

Имам болезнено чувство за справедливост. Може би е генно заложено в мен от рода на баща ми – прапрадядовците ми са били едни от организаторите на Априлското въстания в Севлиевския край и са били посечени от турците. Доста революционно съм настроена на моменти, но не да отмъщавам, а с моята професия да показвам истината. А лошите мисли не ги прибирам, стремя се да не допускам да владеят ума ми.

     – Къде усещате най-често ударите на нечестност и несправедливост?

     – Колкото и невероятно да Ви се струва, с нечестност и с несправедливост съм се сблъсквала още в детските си и ученически години. Мога да разказвам доста истории, лично преживени от мен и семейството ми. Но това вече е минало.

Питате ме къде усещам най-често ударите на нечестност и несправедливост? Усещам ги с цялото си същество – със сърцето, с ума и с душата си, защото ги срещам все по-често и то в институции, които трябва да се борят с тях. По-горе Ви казах, че познавам горчивия им вкус от детските си години и съм придобила имунитет срещу тях. За съжаление ги приемам като част от днешната ни реалност. Но съвсем не съм се примирила с тях. Опитвам се по моя начин, с инструментите на моята професия да показвам, че доброто е противоотровата им. А доброто го има и то е скътано в българското, което все още пазим и тачим. Мисля, че в него ни е спасението! И май успявам с вестник „Росица“, който ръководя от 7 години!?

     – Журналистиката и журналистът не е ли доставчик на информация и знание, което трябва да се предаде по най-добрия начин на своя ползвател – читател, слушател или зрител?

     – Много труден и болезнен въпрос за мен, професор Терзиев, защото той е много близо до дефиницията за журналистиката – такава, каквато съм я учила в Университета и съм я практикувала 49 години. Догодина, да е живот и здраве и все още да упражнявам този занаят, ще станат 50 г., но днес тя е много далеч от тези норми. И причина за това са не само репортерите и водещите на предавания, върху които се хвърлят най-често упреците и негативните определения за журналистиката. Нека не забравяме, че политиката на една медия се определя от нейните собственици и тя се прилага от редактори, продуценти, режисьори, водещи и от още много други хора с различни специалности, имащи отношение към производството и естеството на медията – вестник списание, радио, телевизия, сайт. И дали медията ще отговаря на изискванията за безпристрастност и обективност на информацията, която предлага, зависи от професионализма, морала и почтеността на тези хора. 

     – Къде се проби нашата мимолетна демократичност?

     – Да, наистина „мимолетна“, ако имате предвид надеждите, които имахме в началото на 90-те години на миналия век, а много скоро след това се стопиха. Но стремеж към демократична държава са имали нашите революционери през 19-ти век и началото на 20-ти век, в които се кълнем във вярност на определени дати, свързани с техния живот, но никога не сме следвали истински заветите им.

И друг път съм казвала, че моят 10 ноември дойде още в началото на 80-те години, когато се подготвях за изпита по История на българската журналистика в Университета. Въпреки духът, в който бяха написани по онова време учебниците, в трите тома на История на българската журналистика имаше текстове за личности и исторически събития, различни от тези в учебниците по история в училище, защото написаното във вестника няма как да изтриеш.

В последните години осъзнах, че почти всички, които са поемали управлението на страната, особено след Освобождението ни, са си въобразявали, че историята на България започва от тях и са унищожавали най-доброто, постигнато от предшествениците им. Така е било след 9 септември 1944 година. За съжаление това се случи и след 10 ноември 1989 година – бяха отречени едни ценности, но нямаше наложени други. Все още живеем без критерии и норми – задължително условия за една демократична държава. Бяха премахнати символите на комунизма, но не беше обяснено защо. Затова живеем с инструментите на пазарната икономика, но с комунистическите принципи – пагубно за демокрацията ни съчетание, според мен. А народът обезверя, не само защото е беден, а защото не са наказани тези, заради които той е беден. Това е така, защото тези, които проповядваха колко е лош капитализмът, станаха най-върлите капиталисти.

     – С кого или с какво най-често воювате и от какво се браните?

     – Аз не водя войни. Не влизам в ожесточени спорове с хора, за които бързо преценявам, че няма смисъл да споря или да налагам мнението си, защото те държат на своето и не искат да чуят друго. Да, моята професия изисква да воювам с неправдата, но това има ефект, ако живеем в държава, в която има закони и справедливост. Но ние не сме такава държава, а и аз доста удари получих, бранейки честността на професията ми и достойнството си на журналист, и на човек. В крайна сметка чух и заветното „невинна“, но не отвърнах на виновните, защото си спомних един текст: „Ако някой те е оскърбил, не търси отмъщение – седни на речния бряг и скоро ще видиш как трупът му се носи по водата.“ Това са Ваши думи, проф. Терзиев, в есето „Усещане за река“ от Вашата „Книга за мечтите“. За тях винаги се сещам, когато гняв изпълни сърцето и душата ми, заради нечия несправедливост.

Не воювам, но браня душата си и от злоба, и от омраза, защото хаосът, в който живеем, ни подлага на изпитания много от нас.

     – С какво Ви излъга този човешки живот да направите и не съжалявате за това си начинание?

     – Не бих казала, че съм била излъгана. Съзнателно съм пристъпвала към всяко предизвикателство, а аз обичам предизвикателствата. „Не съжалявам за нищо“, както пее Едит Пиаф, дори и за онези, от които съм научила най-трудните уроци.

     – Къде притихвате, когато сте наранена?

     – В себе си! Моята болка е само моя! Не допускам друг да разбира за нея.

     – Къде успокоявате душата си?

     – У дома или в гората. Живея извън града, на място откъдето се вижда Стара планина от Ботев до връх Бузлуджа. Почти не оставам без работа, но винаги си оставям малко време за музика, дори и в късните часове на нощта. 

     – Пропиляхте ли някоя от своите мечти?

     – Моята най-голяма мечта е моята професия. Като дете мечтаех да стана журналистка, а на онези години тя беше химера за децата от провинцията... Но после се случи така, че завърших факултета по журналистика в Софийския университет и вече цял живот работя тази професия в радио, телевизия и вестник. Всички останали мечти са били свързани с професията ми. Скоро си казах: „Ако имаше повече вяра в себе си, Мино, можеше ти да се направиш медия“, но... И знаете ли защо? Защото имам още идеи в главата си, а вече е късно да търся хора, с които да ги осъществявам. Не преставам да мечтая, но вече съм по-внимателна, защото имам случаи, когато и най-смелите ми мечти се сбъдват.

     – Обществото ни какви церове трябва да приема, за да спре да боледува?

     – Да се образова, да чете и да мисли! И най-важното, според мен – да спре да мрази! Да не чака държавата да организира живота му, защото държавата е всеки от нас. 

     – Какво носи радост в днешния Ви ден?

     – Имам добро семейство. Имам любовта и уважението на децата ни, все още работя любимата си работа с хубав екип... Имам приятели – малко, но верни. Обичам и съм обичана. Благодаря на Господ за всичко това!

     – Кога се изпълва с доброта въздухът в редакцията, която е и Вашето огнище вече десетки години?

     – Доброта и уважение са задължителни условия за мястото, където работя. Моят принцип е: „Не сме длъжни да се обичаме, но сме длъжни да се уважаваме.“ Той е принцип и на екипа, с който работя. Често в редакцията влизат сърдити и гневни хора, но си тръгват успокоени, дори усмихнати и струва ми се по-добри.

     – Кога журналистиката бе по-истинска и по-силна?

     – Когато отговаряше на правилата за обективност, безпристрастност и достоверност, за които говорихме в началото на нашия разговор. Когато провокираше хората да правят добро. За съжаление, големите медии в София са далеч от тези изисквания, а те формират общественото мнения, настроение, дори и поведение. А регионалните, които са призвани да се съобразяват с тези правила, защото правят известната до скоро „близка журналистика“, решавайки проблеми на хората от града, от региона, са на изчезване. Социалните не искам да ги коментирам – тепърва ще берем плодовете им.
 ......................

Минка Минчева е журналист с 49-годишен стаж в регионални медии. Завършила е висшето си образование във Факултета по журналистика към СУ „Св. Климент Охридски“, специалност „Радиожурналистика“. От пет години е главен редактор на вестник „Росица” в Севлиево – един от най-дълго излизалите регионални вестници в страната, който продължава до днес да се издава и на хартия. Преди това 20 години е била журналист в габровския вестник „100 вести”. Била е водещ на публицистичното предаване „Часът на Мина” по радио „Бумеранг”, десет години е репортер и водещ на публицистично предаване по телевизия „Габрово Кабел”. Тя е носител на Почетния знак на Габрово за принос в развитието на журналистиката. Отличена е с приза „Журналист на годината” на Българската асоциация на регионалните медии – София. Минка Минчева активно участва и подкрепя обществени каузи.

Вестник „Росица” е основан от група будни севлиевски учители социалдемократи през 1886 година. Сега той е еднолично търговско дружество с ограничена отговорност, създадено с решение на Общинския съвет в Севлиево през 2000 година.