Температурата е „само“ 33 градуса, два часа преди това термометърът е отмерил 39 деления по Целзий, докато автомобилите отчитат стряскащите 44 градуса отвън. Всеки, който поне веднъж е изкачвал през лятото подхода към Античния театър в Пловдив, откъм Митрополията, знае какво означава това. Дишаш като риба на сухо, а напечените камъни излъчват горещина, сякаш си в пещ. И, съвсем естествено, си задаваш въпроса как изпълнителите могат да се справят в тази същинска преизподня. Сопраното Мариана Панова, на път към спектакъла, ме успокоява: „До около час ще подухне ветрец и всичко ще е наред!“ А дотогава!?
Поглед от стълбите зад кулисите към очакващите спектакъла артисти подсказва, че те се вълнуват не толкова от жегата, колкото от наближаващото начало на премиерата. Мартин Цонев, за когото това е дебютно участие като Захария, крачи напред-назад в дълга бяла роба и дори чисто визуално изглежда като модел за образа на еврейския върховен жрец. Встрани от баса – с успешна кариера в Германия, яркочервени одежди привличат погледа, тук-там проблясват и копринени, кобалтово сини отблясъци… Видно е, костюмографът Николина Костова–Богданова е търсила ефектни знакови покрития на драматичните образи и конфликти в сценичното действие.
Дори и най-бегъл поглед откъм трибуните към сцената е достатъчен, за да стане ясно, че пиарът за постановката има абсолютно покритие – поне що се отнася до използването за първи път буквално на всеки сантиметър от сценичното пространство. Там, развихряйки фантазията си, сценографът Елица Георгиева е разработила на по-преден план визуално копие на колоните на самия Античен театър, но оцветени в черно. Като негатив са и стъпалата пред тях, върху които личат древни знаци и символи. Внушителен отвор – централно, между стъпалата, отвежда към долната, скрита от погледите част на сцената. Най-отгоре, по средата на амфитеатъра, като жрица в древен ритуал – спокойна, концентрирана и уверена, откриваме режисьора на спектакъла Нина Найденова. Тя с усмивка приема традиционните пожелания за успех и на добър час. В опит да поразхладят напечения въздух, подранили зрители си помахват с ефектните ветрила на Opera Open, които се предлагат с програмата на фестивала и с особено необходимата при тези летни градуси минерална вода.
Търпението на подгрялата в прекия и преносен смисъл публика се изчерпва с настъпването на обявения начален час и над смълчания амфитеатър се понасят подканващи аплаузи. В този момент, от вътрешността на разделената на две стъпаловидна сцена, изскачат деца и насядат по авансцената. Притихнали, всички очакват с нетърпение поредния прочит на извечната библейска притча за Навуходоносор и победата му над евреите…
Третата поредна творба на младия Верди, която буквално го изстрелва във висините на оперното изкуство, е сред най-обичаните и често се поставя с успех на сцени по цял свят. „Набуко“–манията, само през настоящата 2022, включва сцени като: Ковънт Гардън, където заглавието се игра в края на миналата и в началото на т.г.; постановката на Стефано Пода – в аржентинския Театро Колон през май/юни; Арена ди Верона – юли/септември, с участието на Анна Нетребко; Мадридският Театро Реал – юли; Цюрих – септември/октомври; Хамбург – септември/октомври; Театро Масимо – Палермо – октомври; Дойче опер – Берлин – ноември/декември.
За по-малко от два месеца през това лято, епичният библейски разказ за сблъсъка между Йерусалим и Вавилон звучи на три сцени и у нас. Най-напред го чу публиката на Държавна опера – Варна, последва постановката на Държавна опера – Пловдив, а в началото на август, на Белоградчишките скали – предстои версията от 2016 г. и на Софийската опера. Навсякъде представленията предизвикват огромен интерес и многобройна публика, част от която пристига от различни краища на света, специално за „Набуко“.
Немалко изследователи и почитатели на Верди са убедени, че в своята 180-годишна история именно това заглавие кореспондира с мрачните и смутни времена, които светът преживява и днес – 2600 години след автентичните събития, претворени в либретото на операта. Но интересът към „Набуко“ всъщност, никога не е секвал и неговото често поставяне не би следвало да се тълкува в пряка връзка със събитията – глобални и локални, или с характерните за епохата катаклизми. Политическите и любовни интриги, както и тяхното преплитане в сюжета с противоположните рефлексии на страха и надеждата, с пъзела от архетипни характери, още от самото ѝ създаване превръщат тази опера – представена за първи път у нас едва преди 55 години, в обект на обяснимо внимание и от страна на публиката.
Премиерният спектакъл в рамките на реномирания пловдивски фестивал Opera Open, е събрал няколко хиляди души в тази много специална вечер на Античния театър. Маестро Диан Чобанов слага край на напрегнатото очакване с появата си на сцената и уверено повежда оркестъра в дълбините на една от най-внушителните оперни партитури на Верди. Увертюрата звучи класически и достолепно, без излишните и модни напоследък залитания по ненужно забързаните темпа. Противно на всякакъв род маниерни увлечения, спокойното и проникновено начало подсказва, че творбата звучи според авторовия замисъл – с детайлна разработка на отделните музикални теми и с темпа, които съответстват на драматизма на действието на сцената. И до самия финал, оркестърът на Държавна опера – Пловдив стриктно се придържа към убедителната и отлично защитена интерпретация на диригента. Въпреки напрегнатото действие, с чести драматургични обрати и сложни музикални сцени, липсват характерните за подобни живи изпълнения разминавания със солистите в ариите, дуетите, терцетите и квартетите. Сложността на произведението на Верди идва и от подчертаното хорово присъствие – неслучайно е наречено „хорова драма“. И в това отношение – благодарение и на хормайстора Драгомир Йосифов, също няма „пробойни“. При целия нелек ансамблов мизансцен, споеният, компактен звук на хора убедително диалогизира с оркестъра и солистите.
Самото изброяване на имената на изпълнителите – водещи протагонисти на спектакъла в Пловдив, свидетелства за детайлно разработения и амбициозно защитен творчески проект на режисьора и на целия постановъчно-изпълнителски екип на театъра, с идеалната цел: да предложат на публиката представление от най-висока класа.
Кирил Манолов, известен с майсторската си интерпретация на титулната роля от години, тук внася нови щрихи, нови цветове – и вокално-изпълнителски, и актьорски. Забележителни по своята сила и убедителност са моментите, в които той пресъздава безумието и последвалия психологически катарзис на вавилонския цар. И в тази постановка, прочутият ни баритон защитава славата си на изпълнител на централната роля от световна величина. Великолепни са дуетите му и с Таня Иванова (Абигайл), както и участията на двамата в ансамбловите сцени. И за нея ролята на незаконната дъщеря на Набуко не е нова. Таня Иванова разкрива образа на една чувствителна, но и жестока в нараненото си самолюбие жена, чието предсмъртно разкаяние на финала, е разтърсващо. И както в „Тоска“, и в „Силата на съдбата“, сопраното не престава да ни радва с убедително вокално покритие на изключително сложната драматична партия, която – да не си кривим душата – повечето от нас свързват с незабравимата Гена Димитрова.
Мартин Цонев внася свой колорит в познатия – от много отлични превъплъщения преди него, образ на Захария на наша сцена. Неговият герой е някак по-вглъбен и по своему деликатен, без това да накърнява представата за образа на върховния еврейския жрец, блестящо защитен и във вокално отношение – с познатата класа на утвърден оперен изпълнител. Отличен негов дебют – в поредно Вердиево заглавие!
Милен Божков, за когото участието също е дебют като Измаел, както и Мария Радоева – като Фенена, заслужават специални адмирации за това, че съумяват да придадат на своите сценични образи първостепенното звучене на протагонисти. Пеенето и на двамата спокойно може да бъде пример за постигнато вокално съвършенство в ролите. Комплименти заслужава и играта им на сцената. Самата Мария Радоева не без доза учудване отбелязва в личния си Фейсбук профил: „Не съм очаквала подобен отзвук за роля като Фенена и ще пазя завинаги в сърцето си думите на познати и непознати зрители на спектакъла.“ Отличното ни мецосопрано, възпитаничка на „школата Кабаиванска“, за втори път този месец и на същата сцена (първият – като Евридика от операта на Глук) поднесе великолепни мигове на фестивалната публика на Opera Open. В началото на август, отново в ролята на по-малката дъщеря на Набуко, Радоева ще се превъплъти в шедьовъра на Верди и на Белоградчишките скали – в постановката на Софийската опера. По същото време, Милен Божков ще дебютира като Отело в концертно изпълнение на Държавна опера – Варна заедно с Красимира Стоянова и Владимир Стоянов.
Добри и заслужени думи на благодарност може да се кажат и за всеки от останалите водещи изпълнители – Марк Фаулър, Ива Ананиева, Евгений Арабаджиев.
За тяхното и на колегите им великолепно артистично представяне, на първо място, заслугата е на режисьора Нина Найденова. През годините, тя е доказала подчертан вкус към осъвременяване на разказа, в случая – на древната библейска притча за любов и ревност, омраза и преданост, неудържимо желание за власт, предателство, изкупление и прошка. Нейният поглед към заглавието е възхитителен именно с препратките от сюжета към съвременността. Запазвайки автентичния характер на историята, тя внася особен колорит и с допълнително градиращите идейно-драматургичното послание на спектакъла музикални преходи от Лигети, Ноно и Цимерман – между отделните действия. В същия смисъл, особено ефектно е представено и разрушението на храма, преди началото на Трето действие, сякаш на кинематографичен „каданс“ спрямо реално случващото се. Не мога да не отбележа също, че двете паралелни стъпаловидни части на сцената на моменти се превръщат в два бряга, върху които се възправят във вечното си противоборство Доброто и Злото, и където героите на тази вечна драма търсят утеха, отмъщение, отдават се на изпепеляващия си властнически стремеж. А властта като самоцел, е представена подобаващо разголена, включително чрез физическия показ на пружините, които я задвижват. Така сцената на царственото възкачване, се оказва и смъртно ложе за Абигайл. Докато златната мантия на Набуко, сама по себе си доминира с размерите и със символиката, която въплъщава. Знаменитият хор на пленените евреи „Va pensiero sull'ali dorate“, е интерпретиран от режисьора като покъртителен ритуален молебен, с подреждане на авансцената на обувки – заемка от телевизионен репортаж на реални сцени, следствие от войната в Украйна. А самото внушение: че всичко и всички са чупливи, и податливи на разрушение, е едно от всеобемащите послания на тази постановка. От своя страна, тези послания са емоционално четливи за възприемане, без да се изпада в ненужна декларативност и дидактика – любим прийом на немалко съвременни режисьори. Предупреждението, че свободата не е самоцел и не е еднократна награда, върви като своеобразна червена нишка през тъканта на целия спектакъл. Най-мрачната линия в постановката – за пораженията, до които може да доведе правото на личен избор, е едновременно с това и най-светла и оптимистична – от гледна точка на осъзнатото разбиране на собствената отговорност за последствията, пред себе си и пред общността.
Сред многобройните символи, които допринасят за силните внушения на творческия екип, са бял и тъмен Ангел, Оная – с косата, с качулка и дреха в червено, като далечен намек за Инквизицията. В допълнение, като цялостно сценографско постижение следва да се отбележи деликатно премерения микс в подхода към костюмите: от верни на епохата в силуета, през съвременни – до футуристични. Вгледана в бъдното е и хореографската интерпретация на Боряна Сечанова. Актьорската пластика и движенията – в т.ч., и своеобразните скулптурни групи в масовите сцени, също не са самоцелни, а допълват общата естетски зрелищна картина.
Би могло да се каже, че с цялостното си внушение, новата постановка на „Набуко“ на Държавна опера – Пловдив, няма преднамерено избран адресат. Тя е еднакво разбираема и въздействаща както за обикновените почитатели, които свързват оперното изкуство едва ли не единствено с Наздравицата от „Травиата“ или с Хора на евреите от „Набуко“, но и за специалните ценители, които притежават несравнимо по-богат музикалнослухов и сценичен опит. Същевременно обаче, тя е образец на професионално извисен и запомнящ се спектакъл – ориентиран към днешния ден и бъдещето на световната оперна класика.
Снимки: Александър Богдан Томпсън
