ИНТЕРВЮ |
Свободата като Светлина - най-ценният дар
Дарове за Дарителя
|
|
◊ ВИЗИТКА
Лияна Фероли е родена в с. Пастра в полите на Рила планина. Израства в Рилския манастир, завършва Института по култура в Благоевград и културология в ПУ “Паисий Хилендарски”. Занимава се с литература, журналистика, има интереси и в областта на свръхсетивното, метафизичното. Автор е на три книги с мистична лирика: “Адорация”, “Всяко възкръсване”, “Светловедение”. Смята, че хората на изкуството са най-близо до истинското познание и че стигат до него чрез фантазията си, която надвишава и преодолява ограниченията на сетивната реалност. Че те със своята чувствителност и със своя копнеж към съвършенство особено много помагат, тласкат, поощряват еволюционното движение напред и нагоре в посока на хармонизиране с космическата цялост. Най-вече с помощта на така близкото до природата им чувство за общност, за съзвучие, сътрудничество и за всеобщо човешко благополучие. А този е най-сигурният път за вливане на най-мощна енергия в потока, обединяващ цялото и единичното.
Кореспондент е на в. „АзБуки” и на „Словото днес”. Сътрудничи на в. ”Новият пулс”, на регионалното издание към „Труд” и „24 часа” „Твоят ден”, на в. ”Хасковска Марица”, “Вестник за жената”, в. ”Родово имение”, в. "Психо плюс”, в. „Заман”, на сп. ”Усури”, на сайтовете liternet.bg, „Литературен свят”, chudesa.net, pravoslavie.bg.
За 60-годишния си юбилей, който ще празнува с колеги и приятели на 3 август, ще издаде новата си книга „Ябълки на олтара”, включваща стихове, проза, откъси от интервюта.
◊ ИНТЕРВЮ
- Лили, кои са „ябълките” и на кой олтар ги даряваш?
- Наистина е важно да се уточни. За мене всичко е олтар. От тотема до Космоса, от песъчинката и най-малкото цвете до най-големите духовни и научни завоевания на човека – всичко е дар към Дарителя. А най-големият олтар е нашето сърце и нашето сърдечно познание. Даровете, също като олтарите, са неизброими. Няма обаче маловажни дарове, тъй като се тръгва от стъпалата на т.нар. „малки” дарове, за да се стигне по-напред в тази йерархия. Всеки дарува според степента на вместимост и поносимост към даруваното. А моите „ябълки” са моите съмнения, вътрешните ми борби, възвишените ми стремежи, възторзи. Дори и това да изглежда на някого чисто езичество. Една от най-трудно придобитите ми „ябълки” е тази на мира със себе си. А истинският мир е свободата на любопитството да разсъждаваш върху всяка възможност. Пък и така е устроен поначало човекът – да търси естетиката на съпротивата, да търси алтернативата. Иначе нямаше да се различава от робота.
- Защо пишещият не може да не пише?
- Защото той подсъзнателно знае, че това е най-верният път да изрази своите вътрешни монолози и диалози, своите душевни и емоционални борби и така, изваждайки ги от себе си, да може да ги овладее и да се познае. В това се изразява и ролята, и целта на изкуството въобще. И изобщо не е фатално, че позналите себе си са твърде малко. Библията казва, че 144 000 просветлени могат да променят света. Това е възможно и чрез изкуството, защото всичко е взаимосвързано и светлината на познанието се предава по мрежата на нашите „скачени” сърца.
- Значи всичко пак опира до познанието?
- Естествено. Когато разбереш кой си и колко много можеш, няма да се занимаваш с дребни неща, нито пък да вредиш някому, защото пак ще знаеш, че вредата се изсипва и на твоята глава, пак поради тази свързаност на всичко и на всички. Божественият план в тази посока е твърде мъдър, особено в частта му на нашата отговорност за продължаващото сътворяване на света.Та нали да знаеш, че си едновременно и режисьорът, и публиката в твоя спектакъл, е доста толериращо и вдъхновяващо. И болезнено трудно, разбира се, но пък и толкова удовлетворяващо.
- Вероятно, не знаейки за тази наша изключителна роля, ние продължаваме да играем в чужди пиеси?
- Дори с охота и доста мазохистично се оставяме да бъдем въвлечени в тази театрална илюзия, наречена живот. При толкова платени и продали душите си „талантливи” режисьори това изобщо не беше трудно. Дори в някакъв хипнотичен унес се съгласявахме да бъдем главните действащи лица и така сами си заработвахме „хонорара” на срама, апатията, безсилието. Затова Учението Път на Мъдростта изведе тезата „знаещият е повече от безгрешния” и определи безсилието на незнанието като особено тежък порок. Винаги сме се бояли не от каквото трябва, но това е било угодно на владеещите света, за да ни държат в страх, подчинение и невежество.
- Това ще продължи ли още дълго?
- Достатъчно потулвания и премълчавания „за наше добро” сме изтърпели от държавни и духовни властници. Но това вече няма да е необходимо в идващото ново време и особено след т.нар. квантов преход (21.12.2012 г.), защото всичко ще бъде безпощадно осветлено и всеки ще премине през своя самосъд, това е апокалипсисът (разбулване, разкриване). Такива са и законите на развитието – трябва да се усетят всички нюанси на тъмнината, преди да се „изиграе” последният редактиран текст в нечия чужда пиеса. Оттам нататък ни предстои да преминем по светлинния коридор, водещ към създаването на съвсем нови божествени пиеси.
- И все пак, дали сме достатъчно готови за този преход?
- Важен е стремежът към приемане на тази истина, волята, решимостта да се променим. Да захвърлим фалшивите мечти и владения, грима, костюмите, рекламата, маркетинга, медийните манипулации и всичко онова, което ни въвлича в несвойствени на нашата същност „води”. Да станем безкористни, искрени и честни, като децата. И да започнем да пишем, играем и рисуваме живота си съвсем наново. Ние да си създаваме сюжетите. И това е напълно в наша власт. Това е най-ценният ни Божи дар. Ако го употребим добре, ще си сътворим само добро. Но и това, като всяко друго нещо, първо трябва да е преминало през познанието, да е ферментирало и узряло за приложение. Затова е така важно разговорите за духовното да станат част от нашето всекидневие.
- Това ли е начинът да се доближим до така важния дар на познанието?
- Не само, но може да се започне оттам, нали вярата идва от слушането на божието слово. Но поначало познанието е генетично заложено в нас и от нас зависи дали ще го заглушаваме, смаляваме, или ще го разгаряме, според начините, които са най-подходящи за нас. За пишещия човек това става чрез писането, за рисуващия – чрез рисуване и т.н. Колкото хора – толкова и начини. По-важното е не как, а защо трябва да умножаваме дара. Защото същността и предназначението на дарителския акт е в това, малка част от него отново да се върне към първоначалния си Източник. Не че този Светлинен източник е застрашен от изчерпване, но чрез идващите към него светлинки Той преживява радостта от даруването, от това, че дарителският акт не е бил напразен. Макар че и тази идея е била доста изкривявана през времето и се е стигало до човешки жертвоприношения в името на Бога. А при Светлината се отива единствено чрез светлина. И това ни предстои да научим в идващото ново време. И тъй като Светлината е всепроникваща и за нея няма прегради, никой няма да премине през „бариерата” неосветен и неосъмнал.
Интервюто взе: Ресмие Мюмюн
|
|
|
30.07.2010 - 18:35
Посетено: 224
|
Вземи линк към публикацията:
http://kulturni-novini.info/news.php?page=news_show&nid=10516&sid=34 |
|
|
